Антониу ди Оливейра Салазар – Уикипедия

Антонио ди Оливейра Салазар António de Oliveira Salazar
португалски политик
1968 г.
Роден	28 април 1889 г. Вимиейру, Португалия
Починал	27 юли 1970 г. (81 г.) Лисабон, Португалия
Погребан	Португалия
Религия	Католическа църква
Учил в	Университет на Коимбра
Научна дейност
Област	Икономика
Работил в	Университет на Коимбра
Семейство
Съпруга	няма
Подпис
Уебсайт	Страница в IMDb
Антонио ди Оливейра Салазар в Общомедия

За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел.

Антониу ди Оливейра Салазар (на португалски: António de Oliveira Salazar) е португалски икономист и политик. Той е министър-председател на Португалия и фактически диктатор от 1932 до 1968 г.

Произхожда от скромно семейство на земеделец. Майка му съумява да осигури средства за образованието му благодарение на огромни лишения. Първоначално има намерение да стане свещеник. Постъпва обаче в университета в Коимбра, където учи икономика и финанси и се издига до професор по национално стопанство. През 1928 г. оглавява финансовото министерство. Скоро се превръща в главен властови център в страната.

Чрез строга политика на икономии Салазар успява да стабилизира държавните финанси. От юли 1932 г. е министър-председател на Португалия. Подкрепян е от онези обществени кръгове, които са отвратени от хаоса на републиканска Португалия.

През 1933 г. е приета нова конституция на страната, която узаконява еднопартийното управление. Оповестено е създаването на т.нар. Нова държава (Estado Novo). По своята същност тази Нова държава е консервативно-авторитарна диктатура, която се базира на стопанската стабилност и политическата репресия. Въведената още от 1926 г. цензура, забрана на събранията и свобода на изказванията възпрепятстват дейността на несъгласните с водената от правителството политика. Политическите партии, които сами не са се разпуснали, са забранени.

Режимът на Салазар често бива дефиниран като фашизоиден, макар да остава далече от класическия италиански и германски модел на тоталитарно уреждане на държавата. В страната функционира тайна полиция (Polícia Internacional e de Defesa do Estado), казионни организации (например младежката Mocidade Portuguesa) и паравоенни милиции (Legião Portuguesa), но общо взето тяхната мисия е съхраняване на спокойствието за установената власт. Националният съюз, председателстван от Салазар никога не придобива облика на фашистките партии в другите европейски страни. Членството в него не е задължително, а нечленуващите в него успяват също да заемат важни държавни и административни постове. Официално се твърди, че това не е политическа партия, а организация за единство на всички португалци.

В същото време Салазар не крие, особено през 30-те години на XX век, че се възхищава от Мусолини. По това време определено може да се намери тенденция към фашизация на португалското общество, тенденция която постепенно и тихомълком е изоставена в годините след Втората световна война.

В годините на Испанската гражданска война Салазар заема страната на франкистите. В последвалата световна война обаче той се стреми да води политика на балансиране между съюзниците и силите на Оста. Израз на тази политика е използването на Азорските острови от съюзниците като военна база. В същото време на хитлеристка Германия е предоставена концесия за добив на волфрам, за което Португалия е богато възнаградена. Страната е една от малкото, които успяват да постигнат икономически напредък през войната - златните резерви нарастват, а предвоенният дълг към Великобритания е погасен.

Големите колониални владения на Португалия дават самочувствие на Салазар да разгърне широка пропагандна кампания под надслов: „Португалия не е малка“. Геостратегическото положение на страната и антикомунистическата ѝ риторика позволяват тя да стане един от основателите на НАТО (1949 г.). През 1955 г. страната става член и на ООН.

Избухналите колониални войни от началото на 60-те години на XX век подкопават режима на Салазар. Все повече военни и граждани разбират, че задържането на колониалната империя на страната става непоносимо и неизпълнимо бреме.

През 1968 г. Салазар е покосен от мозъчен удар и вече не е в състояние да седи начело на държавата. Прекарва следващите две години в родния си град, където умира през юли 1970 г. Четири години по-късно Революцията на карамфилите помита обявената от Салазар Нова държава и слага край на португалската колониална империя.

Макар че управлението му е откровена авторитарна диктатура, Салазар остава изключително популярен сред широки кръгове на португалското общество.