Битка при Траянови врата – Уикипедия

Битка при Траянови врата
Българо-византийски войни
Лявата арка откъм входа на крепостта Траянови врата
Информация
Период17 август 986 г.;
преди 1038 години (986-08-17)
Мястопроход Траянова врата, България
РезултатУбедителна победа на българите. Разгром за Василий II
Страни в конфликта
БългарияВизантия
Командири и лидери
Самуил
Арон
Роман		Василий II
Кондостефан
Лъв Мелисин
Жертви и загуби
малкипочти цялата византийска армия е унищожена
Карта
Битка при Траянови врата в Общомедия

Битката при Траянови врата (на гръцки: Μάχη στις Πύλες του Τραϊανού (Ма́хи стис Пи́лес ту Траяну́) от 17 август 986 г. е най-голямото поражение, което византийският император Василий II претърпява в походите си за покоряване на България.

Тя е предхождана от безуспешна обсада на Сердика (днешна София), след която Василий отстъпва обратно към владенията си в Тракия. Българска войска, предвождана от цар Роман и комитопулите Арон и Самуил, преследва византийците и ги обкръжава в полите на Средна гора. Значителна част от армията на Василий II е унищожена, а той самият едва успява да се спаси.

Петнадесет години след като византийците завладяват българската столица Преслав, победата при Траянови врата затвърждава успехите, постигнати във въстанието на комитопулите през 976 г. В условия на непрестанни борби с Византия Първата българска държава просъществува още няколко десетилетия със средище, изместено от Преслав на североизток в Охрид на югозапад. Споменът за победата над Василий II е отразен тридесет години след нея в Битолския надпис на Ароновия син цар Иван Владислав.

Исторически извори

[редактиране | редактиране на кода]

Освен Битолският надпис, където победата на Арон и Самуил над Василий II е спомената накратко,[1] за битката при Траянови врата разказват няколко средновековни летописци. Сред тях са Лъв Дякон – очевидец и непосредствен участник в похода срещу Сердика, Йоан Скилица и други двама писатели, Георги Кедрин и Йоан Зонара, които повтарят почти изцяло написаното от Скилица. За битката пишат не само гръцки автори, но и арабинът Яхъя от Антиохия и арменците Стефан от Тарон (познат още като Асолик) и Матей от Едеса. Допълнителни подробности се намират в Похвалното слово за св. Фотий Тесалийски.[2]

Причини за първия поход на Василий II срещу българите

[редактиране | редактиране на кода]

Войната в България е първият мащабен самостоятелен ход, предприет от Василий II 10 години след възкачването му на престола през 976 г.,[3] въпреки че българските нападения в имперските владения датират отдавна. Една от причините за продължителното бездействие е политиката на паракимомена Василий Лакапин, който фактически управлява Византия в първите години от царуването на своя съименник.[4] Основна задача на правителството в Константинопол е да се справи с метежа на пълководеца Варда Склир, който обхваща Мала Азия през 976 – 979 г.[5]

Борбата срещу българите е оставена на местните византийски управители,[6] които не успяват да окажат ефективен отпор. За засилването на братята Самуил и Арон (по-старите братя, Давид и Мойсей, умират много скоро след въстанието през 976 г.)[7] спомага не само метежът на Склир, но и пренебрежението, с което предишният император Йоан I Цимиски, подхожда към югозападните български предели, след като през 971 г. завладява Преслав и Североизточна България.[8] От областта около Охридското и Преспанското езеро[9] комитопулите се вдигат на оръжие срещу византийците.

На първо време военните действия срещу Византия носят ограничени успехи на българите,[10] но между 982 и 986 г. Самуил успява да превземе главния град на областта Тесалия (в дн. Северна Гърция), след обсада на Лариса.[11] Непрекъснатите български нападения карат византийския император да предприеме ответен удар.[12][13]

Преди да се реши окончателно на военни действия, Василий II прави опит да се споразумее с българите. В този контекст той повежда преговори с по-големия от останалите живи комитопули Арон, целейки да внесе раздор между него и Самуил.[14] В замяна на своето подчинение Арон иска да се сроди с императора чрез брак на един от синовете си[14] със сестрата на Василий II Анна. Вместо нея обаче императорът изпраща при Арон друга невеста. Когато българите разкриват измамата, настъпва разрив в преговорите и императорът повежда армията си срещу тях.[15]

Обсадата на Сердика

[редактиране | редактиране на кода]

Василий II поема на поход с армия, наброяваща до 30 000 души.[16] В похода не взимат участие предводителите на източните войски, които воюват срещу арабите.[13][17] От Адрианопол императорът достига Филипопол, а оттам се запътва към Сердика.[17] Целта му, по израза на Лъв Дякон, е да се справи с българите с един удар.[12][17] След завземането на Сердика, която освен център на Ароновите владения[17] е и стратегически пункт между североизточните и югозападните български земи, Василий II планира да продължи похода си срещу Самуил на югозапад към Македония.[16]

По пътя си към Сердика, около прохода Траянови врата, императорът оставя силен отряд начело с военачалника Лъв Мелисин със задачата да охранява тила на главната армия.[16] Достигайки града, Василий II го обкръжава и изгражда укрепен лагер. Обсадата се проточва двадесет дни. За това време продоволствието на византийската армия е изразходвано, а възможностите ѝ да се снабдява от околностите на града са пресечени от българите, които унищожават фуражирите и отмъкват добитъка на самите византийци. Междувременно гарнизонът на Сердика извършва успешен излаз и опожарява стенобойните уреди, оставени опасно близко до крепостта от неопитните византийски военачалници.[17][18]

Разгром на византийската армия

[редактиране | редактиране на кода]

В резултат на тези неуспехи византийците остават без средства за превземане на Сердика с щурм. Прекъсването на снабдяването им означава, че те не могат да разчитат на варианта да изтощят защитниците с глад, а сами трябва да се справят с този проблем. В допълнение към тези съображения изниква още една причина за вдигане на обсадата – по планините в тила на императорската армия се явява войска, предвождана от Самуил.[19] Вместо да подсигури пътя за отстъпление, Лъв Мелисин се оттегля във Филипопол.[16] Този факт е допълнителен стимул за Василий II да вдигне обсадата на Сердика. Началникът на западните войски Кондостефан убеждава императора, че Мелисин е потеглил към Константинопол, за да завладее престола му.[20]

Паметна плоча, поставена по повод 1020 години от победата при Траянови врата

Византийската войска отстъпва от Софийското поле към Щипон (дн. Ихтиман), където нощува. Слухът, че българите заграждат околните планински пътища, предизвиква смут сред войниците и на следващия ден отстъплението продължава при все по-голямо безредие.[22] Виждайки това, българите, предвождани от цар Роман, Арон и Самуил,[23] се спускат срещу византийците, превземат лагера им и превръщат отстъплението им в бягство.[24] Византийският авангард успява да се изплъзне през склоновете, които все още не са заети от нападателите.[25] Останалата войска е обкръжена от българите. Само отбрана част от пехотата, съставена от арменски воини, успява да си пробие път през обкръжението и да изведе по странични пътеки императора в безопасност.[26] „Много голям брой“[27] византийски войници са избити, други са взети в плен заедно с обоза и императорските знаци (инсигнии).[27][28]

Последици

[редактиране | редактиране на кода]

Провалът на похода в България през 986 г. е удар върху усилията за укрепване на едноличната власт на Василий II във Византия. Скоро след битката при Траянови врата в Мала Азия избухва въстание на местни аристократи, които издигат претенденти за императорския престол и се борят срещу Василий в продължение на три години.[29] В България също настъпват междуособици, но те са преодолени сравнително по-бързо с убийството на Арон и установяването на самовластието на Самуил.[30]

По израза на авторитетния български медиевист Петър Мутафчиев от момента, в който побеждава в прохода Траянови врата, Самуил става „господар на положението в Балканския полуостров“.[31] В годините непосредствено след тази битка са отвоювани североизточните български земи, загубени през 971 г.[32][33] Самуил и другите български войводи предприемат настъпление срещу Солун, в Елада и по източното крайбрежие на Адриатическо море.[34] Военното надмощие на българите трае до битката при Сперхей (996 или 997 г.). Пак П. Мутафчиев твърди, че битката при Траянови врата само отсрочва края на Първата българска държава, който настъпва през 1018 г.[35]

Галерия

[редактиране | редактиране на кода]
  • Крепостта Траянови врата край София
    Крепостта Траянови врата край София
  • Укрепления при Траянови врата
    Укрепления при Траянови врата
  • Дясната арка откъм входа на крепостта Траянови врата
    Дясната арка откъм входа на крепостта Траянови врата
  • Лявата арка откъм входа на крепостта Траянови врата
    Лявата арка откъм входа на крепостта Траянови врата
  • Лявата арка на крепостта Траянови врата (отвътре)
    Лявата арка на крепостта Траянови врата (отвътре)
  • Вход към подземие на крепостта Траянови врата
    Вход към подземие на крепостта Траянови врата

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]

Използвана литература

[редактиране | редактиране на кода]
  • Ангелов, Димитър, и Борис Чолпанов, Българска военна история през Средновековието (Х – XV век), Издателство на Българската академия на науките, София 1994, ISBN 954-430-200-X
  • Андреев, Й., Лазаров, Ив., Павлов, Пл., Кой кой е в Средновековна България, Изд. „Просвета“, София 1995, ISBN 954-01-0476-9
  • Божилов, Иван, Анонимът на Хазе. България и Византия на Долни Дунав в края на X в., София 1979
  • Златарски, Васил, История на българската държава през Средните векове, том 1, част 2, Академично издателство „Марин Дринов“, София 1994, ISBN 954-430-299-9
  • Мутафчиев, Петър, Книга за българите, Издателство на БАН, София 1992, ISBN 954-430-128-3
  • Мутафчиев, Петър, Лекции по история на Византия, том II, Изд. „Анубис“, София 1995, ISBN 954-426-063-3 (т. 2)
  • Николов, Георги, Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България (края на VII – началото на XI в.), Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, ISBN 954-430-787-7
  • Острогорски, Георгий, История на византийската държава, София 1998, ISBN 954-8079-92-5
  • Пириватрич, Сърджан, Самуиловата държава. Обхват и характер, Изд. група „АГАТА-А“, София 2000, ISBN 954-540-020-X
  • Подбрани извори за българската история, Том II: Българските държави и българите през Средновековието, Изд. „ТАНГРА ТанНакРа ИК“, София 2004, ISBN 954-9942-40-6
  • Стоименов, Д., Временна византийска военна администрация в българските земи 971 – 987/989 г., в сп. Годишник на Софийския университет. Научен център за славяновизантийски проучвания (ГСУ НЦСВП), т. 82 (2), 1988, с. 39 – 65
  • Holmes, Catherine, Basil II (A.D. 976 – 1025), публ. в: De Imperatoribus Romanis, An Online Encyclopedia of Roman Emperors, изтеглено на 16 ноември 2007 г.

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Подбрани извори, т. II, с. 128
  2. ↑ С изключение на надписа на цар Иван Владислав, преглед на споменатите извори дава В. Златарски в История на българската държава (1994), т. I, ч. 2, с. 665 сл.
  3. ↑ Острогорски, История на византийската държава, с. 394
  4. ↑ Острогорски, История на византийската държава, с. 391 – 393
  5. ↑ Мутафчиев, Лекции по история на Византия, т. II, с. 267 – 270; Holmes, Catherine, Basil II (A.D. 976 – 1025)
  6. ↑ Пириватрич, Самуиловата държава, с. 99, 107
  7. ↑ Пириватрич, Самуиловата държава, с. 99, 146; Андреев, Кой кой е в средновековна България, с. 84, 281
  8. ↑ Приоритет на Цимисхий е войната му с арабите в Месопотамия и Сирия – Пириватрич, Самуиловата държава, с. 72
  9. ↑ Пириватрич, Самуиловата държава, с. 97 – 98
  10. ↑ Според Петър Петров и други историци през 976 г. Североизточна България е освободена от византийско владичество (Ангелов / Чолпанов, Българска военна история през Средновековието (Х – XV век), с. 32 – 33, 64). Тази теория е опровергана, след като археолозите откриват печати на византийски управители, властвали в Преслав и Дръстър в годините непосредствено след 976 г. (Стоименов, Д., Временна византийска военна администрация в българските земи 971 – 987/989 г., ГСУ НЦСВП, т. 82 (2), 1988, с. 40; Пириватрич, Самуиловата държава, с. 108, 153 – 154).
  11. ↑ Пириватрич, Самуиловата държава, с. 107 – 108, 152 – 153. Златарски (История на българската държава (1994), т. I, ч. 2, с. 660 – 663) и Чолпанов (Българска военна история през Средновековието (Х – XV век), с. 38), отнасят завземането на Лариса към 983 г.
  12. ↑ а б Подбрани извори, т. II, с. 76
  13. ↑ а б Златарски, История на българската държава (1994), т. I, ч. 2, с. 665
  14. ↑ а б Златарски, История на българската държава (1994), т. I, ч. 2, с. 668
  15. ↑ Златарски, История на българската държава (1994), т. I, ч. 2, с. 665 – 669
  16. ↑ а б в г Ангелов / Чолпанов, Българска военна история през Средновековието (Х – XV век), с. 39
  17. ↑ а б в г д Златарски, История на българската държава (1994), т. I, ч. 2, с. 669
  18. ↑ Подбрани извори, т. II, с. 76 – 77
  19. ↑ Ангелов / Чолпанов, Българска военна история през Средновековието (Х – XV век), с. 41; Златарски, История на българската държава (1994), т. I, ч. 2, с. 672
  20. ↑ Златарски, История на българската държава (1994), т. I, ч. 2, с. 670 – 672
  21. ↑ Картата е изтеглена от страницата Архив на оригинала от 2013-04-08 в archive.today на Военна академия „Георги Стойков Раковски“ в интернет на 19 ноември 2007 г.
  22. ↑ Златарски, История на българската държава (1994), т. I, ч. 2, с. 673 – 674
  23. ↑ Златарски, История на българската държава (1994), т. I, ч. 2, с. 673 – 674; Пириватрич, Самуиловата държава, с. 111
  24. ↑ Златарски, История на българската държава (1994), т. I, ч. 2, с. 673
  25. ↑ Ангелов / Чолпанов, Българска военна история през Средновековието (Х – XV век), с. 43
  26. ↑ Златарски, История на българската държава (1994), т. I, ч. 2, с. 674 – 675
  27. ↑ а б Подбрани извори, т. II, с. 77
  28. ↑ Златарски, История на българската държава (1994), т. I, ч. 2, с. 672 – 675
  29. ↑ Мутафчиев, Лекции по история на Византия, т. II, с. 272 – 273; Острогорски, История на византийската държава, с. 397 – 398
  30. ↑ Златарски, История на българската държава (1994), т. I, ч. 2, с. 676 – 679
  31. ↑ Мутафчиев, Лекции по история на Византия, т. II, с. 271
  32. ↑ Божилов, Ив., Анонимът на Хазе. България и Византия на Долни Дунав в края на X в., с. 125; Стоименов, Д., Временна византийска военна администрация в българските земи 971 – 987/989 г., ГСУ НЦСВП, т. 82 (2), 1988, с. 40 – 43
  33. ↑ Николов, Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България, с. 194 – 195; Пириватрич, Самуиловата държава, с. 111, 113, 155
  34. ↑ Ангелов / Чолпанов, Българска военна история през Средновековието (Х – XV век), с. 44 – 50
  35. ↑ Мутафчиев, Книга за българите (1992), с. 118
  36. ↑ Картата е изтеглена от сайта Архив на оригинала от 2013-04-08 в archive.today на Военна академия „Георги Стойков Раковски“ на 19 ноември 2007 г.
     Портал „Византия“         Портал „Византия“          Портал „Военна история на България“         Портал „Военна история на България“          Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Битка_при_Траянови_врата&oldid=12400299“.