Бранимир Орманов – Уикипедия

Бранимир Орманов
български адмирал
Мемориална плоча пред последния дом на адмирал Орманов във Варна
Звание	адмирал
Служи на	СССР
Командвания	Военноморски флот на НРБ Гражданска отбрана на НРБ
Образование	Военна академия на Генералния щаб на Русия Военна академия „Фрунзе“
Дата и място на раждане	30 септември 1914 г. Осман пазар, Царство България
Дата и място на смърт	19 август 1985 г. (70 г.) София, Н.Р. България
Друга дейност	председател на Националния океанографски комитет

Бранимир Иванов Орманов, или Бранимир Михайлович Горов в СССР, е български висш военноморски офицер (адмирал) и военачалник, а преди това съветски флотски офицер.

Заема високи командни и ръководни длъжности: командващ Военноморския флот, после заместник-началник на Генералния щаб на БНА, след това заместник-министър на народната отбрана, накрая началник на Гражданската отбрана на НРБ. След излизането му в запас е председател на Националния океанографски комитет.

Бранимир Орманов е роден на 30 септември 1914 г. в Осман пазар (днешен Омуртаг).^[1] Родителите му са Иван Орманов и Ружа Орманова; Бранимир е тяхното 3-то дете, има брат Пламен и сестра Искра.

Баща му Иван Орманов е всестранно надарена личност, ерудиран педагог, отрано прегърнал социалистическата идея. Той е основател на партията в Стражица и е председател на кооперация „Освобождение“, чрез която се изпращат храни за гладуващите в Поволжието (СССР). За да организира предаването на храните на съветското правителство заминава за Одеса, където посреща корабите. За революционната му дейност е уволнен със забрана за цяла България да бъде учител. След Деветоюнския преврат от 1923 г. заминава като политически емигрант в СССР, чийто гражданин става под името Михаил Горов. Той е публицист, кооперативен деец, научен работник – крупен специалист по аграрните въпроси, доктор на икономическите науки в СССР. Паметта за Иван Орманов се пази: негови паметници са изградени в Стражица^[2] и в Омуртаг,^[3] а училището в Стражица до септември 1990 г. носи неговото име.

Ранното си детство Бранимир прекарва в село (сега град) Стражица, Великотърновско, където родителите му са учители. 9-годишният Бранимир с майка си Ружа и сестра му Искра също емигрират в СССР през 1923 г., като пътуват с параход от Истанбул за Одеса. По-късно пристига и по-големият брат Пламен, завършил образованието си в Германия.

През октомври 1930 г. под името Бранимир Михайлович Горов, след като е учил в техникум по електротехника, е приет в подготвителните курсове на Висшето военноморско училище „Фрунзе“ в Ленинград (сега Санкт Петербург), което е приемник на Морския кадетски корпус, възпитал много видни моряци, в това число и българи. По онова време в училището цари атмосферата на елитно военно училище. Високо се ценят високата обща и професионална култура, знаенето на чужди езици (преди всичко английски), познаване на морската практика. През май 1936 г. Горов завършва военноморското училище като отличник и предсрочно е произведен в първо офицерско звание.

Бранимир Горов започва офицерската си служба в Балтийския ВМФ, Кронщат, назначен за щурман на подводница тип „Л“. В дивизиона подводни лодки инженер-механик е големият българин Гечо Кокилев (в СССР с името Георгий Кокулев^[4]), учил в Морското машинно училище и завършил Военноморската академия Ленинград, при когото младият Горов е чест гост. Кокилев има бурна революционна биография – механик на партийната яхта „Иван Вазов“, участник в Септемврийското въстание от 1923 г., съорганизатори на бунта и бягството на 43-та от о-в Св. Анастасия. През втората половина на 1936 г. подводницата, на която служи щурманът Горов, е изпратена да помага на републиканското правителство на Испания. Но е върната от района на Балтийските проливи, понеже изходът на войната в Испания е бил вече предрешен.

Когато вълната на недоверието и сталинските репресии обхваща и военните специалисти, Гечо Кокилев, спасил се от полицейските куршуми в България, ще загине от куршум на НКВД. На 10 септември 1937 г. ст. лейт. Бранимир Горов е арестуван като „враг на народа“.^[4] Вината му е била, че имал приятел евреин, чиито родители са в лагер, а и той също по-късно е арестуван. И офицерът Бранимир Горов е арестуван, защото имал приятел „изменник на родината“ и го посещавал в дома му. И по кратката процедура Горов е осъден на смърт от „тричленката“. Половин година е в килията на смъртниците, но след това ненадейно е пуснат на свобода. Има различни версии за освобождаването му. Най-вероятната е, че за това е изиграла роля намесата на Георги Димитров, който е бил близък с родителите на Бранимир Горов. Към този момент баща му вече е бил починал, но среща с Димитров си е извоювала майка му Ружа Орманова.

Случайна среща с негов бивш командир от Ленинград, състояла се в Москва през 1938 г., връща Бранимир Горов в строя като офицер от съветския военноморски флот. На 27 юни 1939 г. е назначен за преподавател по навигация и мореходна астрономия в Каспийското военноморско училище^[5] в Баку. В този град Бранимир Горов се среща с жената, с която ще бъде до края на дните си – Евгения, там се ражда дъщеря им Елена.

На тази длъжност го заварва началото на войната с Германия. Рапортите му за изпращане в действащия флот остават без последици. Той продължава да обучава офицери за корабите. През 1942 г. е изпратен на курсове в Самарканд, където се подготвя за изпълнение на задачи, свързани с посрещането и съпровождането на американските корабни конвои, които доставят през Тихия океан помощи по договора „заем-наем“ за воюващия Съветски съюз. След курсовете заминава за Далечния изток, където изпълнява такава задача.

През 1943 г. се завръща в Баку и продължава преподавателската си дейност в КВВУ. След вдигане на блокадата на Ленинград в началото на 1944 г. и възстановяването на занятията във висшето военноморско училище „Фрунзе“, неговата популярност на високо ерудиран, с подчертани качества на преподавател и педагог го отвеждат в това елитно училище за преподавател по навигация и астрономия.^[4] Но през 1945 г. е принуден по семейни причини да напусне Ленинград и да се премести да работи в Одеса – отново преподавател в съществувалото тогава Одеско военноморско училище.

През 1946 г. на кап.-лейт. Бранимир Горов е предложено, както и на много други българи-политемигранти, да се завърне в България за продължаване на службата си в Българските военноморски сили. Макар 23 години да е далеч от своята родина България, тя е оставила незаличими спомени в съзнанието му. И той не престава да мечтае да се завърне в нея. Животът му в емиграция в продължение на 16 години е изпълнен с непрестанен стремеж да израсне и се реализира в избрания от него път като добре подготвен морски командир и специалист. И затова той посреща с голяма радост разрешението да се завърне в България. В началото на 1947 г. се връща в България.

Със завръщането му той е изпратен във Варна, присвоено му е званието „капитан II ранг“ и под неговото си име Бранимир Иванов Орманов на 10 април 1947 г. е назначен за инспектор на класовете в Народното Военноморско училище.^[6] Осемте години преподавателска и командирска работа в трите съветски висши военноморски училища изиграват своята роля. Със знанията си и опитът си той се включва активно в работата на колектива офицери в НВМУ. И веднага кап. II ранг Орманов констатира отсъствието на съвременна организация на учебния процес, учебните програми са общи без разчет на часовете, липсват каквито и да е било планове. Орманов се заема активно с решаването на тази задача, където опитът му като преподавател му помага изключително много. Въпреки съпротивата на по-голямата част от преподавателите се въвежда планирането на учебния процес. Едновременно с това кап. II ранг Орманов е особено е взискателен към бъдещите офицери и е особено строг при прояви на нарушение на дисциплината. Кап. II ранг Орманов влиза в конфликт с някои от по-буйните кадети и много строго наказва няколко бивши партизани за самоволно напускане на училището.^[7] Но той се налага и в Морско училище се възстановява воинската дисциплина. Неговите знания и опит не остават незабелязани и през есента на същата година е назначен за временно изпълняващ длъжността Началник на НВМУ. Тук се ражда и синът на Бранимир Орманов – Чавдар.

През 1947 г. флотът получава от Съветския съюз значителна бойна сила – старият, но изпитан в боевете ескадрен миноносец „Железняков“, 12 преследвача на ПЛ от 3 проекта, полк торпедоносна авиация ТУ-2 (в състава на ВВС, но оперативно подчинена на ВМФ). В Одеса се подготвят екипажите за получаване на ПЛ тип „М“ и ТК тип ТМ-200. Толкова бойни кораби не са съществували и в мечтите на морските офицери. И в началото на 1948 г. кап. II ранг Орманов е назначен за началник щаб и първи заместник на командира на Черноморския военен флот на Република България. Орманов е удовлетворен от доверието, че му е предоставена възможността да се реализира като морски специалист, за което дълги години упорито се е готвил.

През есента на 1948 г. кап. II ранг Орманов е изпратен като експерт^[8] по морските въпроси от албанска страна в международния съд в Хага, където се гледа дело за вината на Албания при подривяването на мини през октомври 1946 г. на 2 ескадрени миноносеца на Великобритания в пролива до остров Корфу („Saumarez“ G-12 и „Volage“ R-41) В продължение на половин година кап. II ранг Орманов защитава блестящо интересите на Република Албания, въпреки че се среща с непознати за него дотогава неща: непозната страна, морското международно право, дотогава непознати немски морски мини и ред други неща, които затрудняват работата му. Съгласно думите на Орманов делото има благоприятен ход за Албания, „защото и аз като албанците бях честен.“ Неговата работа дава решителен принос за удовлетворителното решението на съда за Албания. Професионализмът на българския експерт е оценен от французина Пиер Кот (съдебен експерт, професор в правния факултет на Франция, помощник на албанския официален представител в съда),^[9] който заявява, „...това е първата победа на българския флот над флота на Великобритания...“. Заслугата му за благоприятния изход от процеса е оценена от Албания и албанското правителство награждава кап. II ранг Орманов с високия орден „Скендербег“. Тази командировка продължава до пролетта на 1949 г.

След завръщането си кап. II ранг Орманов заварва извършване на реорганизация на военноморските сили, при която е закрита длъжността му началник на щаба на Черноморския флот. Той е назначен за командир на бригадата надводни кораби от Черноморския военен флот.^[10] По думите на адмирал Орманов за него това е било поредното сериозно изпитание – без да е командвал кораб, му се поверява да ръководи бойната подготовка и да отговаря за бойната готовност не само на един кораб, а за цяло съединение бойни кораби. Тогава се поставя началото на водене на бойната подготовка по нови методи, което за командира на съединението изисква прелом в съзнанието и психиката му. И той преустроява дейността и мисленето си от офицер-изпълнител в офицер-ръководител.

В края на 1949 г. началникът на щаба на Морските войски (Тогавашното название на ВМС) кап. I ранг Валентин Паспалеев е наклеветен и арестуван^[11]. След поредната реорганизация на военноморския флот на 12 декември 1949 г. Орманов е назначен за временно изпълняващ длъжността началник на щаба, а през февруари 1950 г. му е присвоено званието капитан I ранг. Длъжността началник на щаба е важен етап в изграждането му като бъдещ командващ.

По онова време в щаба на флота се формират отделите и службите, създават се условия за неговото нормално функциониране, поставя се началото на водене на бойната подготовка по нови методи. Но не достигат подготвени кадри. В основните отдели и служби на щаба на флота получават назначения на отговорни длъжности както по-опитни офицери, така и току-що завършили НВМУ, чиято подготовка далеч не съответства на високите изисквания към длъжностите, които заемат. Наред с усилената работа в щаба и в поделенията на флота заедно със своя началник се учат и усвояват военноморската наука и изкуство. При първата голяма „чистка“ през 1946 г. във въоръжените сили на страната във флота не уволняват веднага останалите „царски офицери“ – добре подготвени специалисти, които са уволнени последни в сравнение с другите видове въоръжени сили. Голяма роля за това играе и началникът на щаба на ВМФ кап. I ранг Орманов, който разбира, че не е достатъчна верността към Партията, за да се управляват кораби и сложното военноморско оръжие. По-късно Орманов казва, че освен всичко друго, се е учел и на обноски от тях. Неоценима тогава и в следващите години е помощта, която оказват съветските военноморски специалисти – „съветниците“. Не се стеснява да се учи от своите подчинени и от своя командващ, участника в Испанската гражданска война кап. I ранг Кирил Халачев.

В култовските времена кап. I ранг Халачев е наклеветен, проверен от поредната комисия и снет от длъжност. През юли 1950 г. Орманов приема изпълнението на длъжността командващ Военноморските сили на България, като е назначен на тази длъжност на 8 август същата година. Месец по-късно му е присвоено званието контраадмирал. Това събитие се посреща с радост и задоволство от офицерския корпус на флота. Той е негов флагман в продължение на 10 години. Контраадмирал Орманов поема с присъщото си чувство на висока отговорност новите задължения и съдбите на целия флот. От 1951 г. е член на Главния военен съвет.^[12] За повишаване на своята подготовка за този висок пост адмирал Орманов заминава в началото на декември 1954 г. във Военноморската академия „Ворошилов“ в Ленинград, който завършва в края на януари 1956 г.

Като командващ ВМФ счита за най-важни задачи укрепването му по пътя на нарастването на количествения и качествен състав на корабите, запазването на най-добрите специалисти, независимо от това, че е критикуван за „недостатъчен класово-партиен подход“. Но Орманов продължава да настоява за работа с така наречените „царски офицери“. Основно внимание адмирал Орманов обръща на професионализма и високата подготовка на офицерите, старшините и матросите. През тези години ВМФ се попълва с нови кораби: новия ескадрен миноносец „Георги Димитров“, 2 бр. стражеви кораби, нови противолодъчни кораби, 3 бр. подводници тип „М“, торпедни катери ТМ-200 и други. През 1957 г. са доставени нови 8 бр. торпедни катери пр. 123-К „Комсомолец“, през 1958 г. подводниците са заменени с 2 подводници пр. 613, като по този начин се възстановяват традициите на първите български подводничари. След получаването в българския ВМФ на най-големия и модерен за времето си кораб – ЕМ „Г. Димитров“, Орманов го посещава често и заедно с екипажа на кораба започва да го изучава. Той е изключително удовлетворен от присъствието на есминеца във ВМФ, защото само на кораб от такъв клас е възможно да се въплъти в пълна степен организацията на кораба в съответствие с Корабния устав, това е мястото за пълно изграждане на морските офицери – строеви и механици, това е средата за изграждане и съхраняване на морските традиции. И кораб от такъв ранг е пригоден за „демонстрация на флага“ на морска държава.

През 1957 г. е начело на групата офицери на ЕМ „Г. Димитров“ при похода му до Албания с правителствена делегация начело с министър-председателя Антон Югов. През 1958 г. на Орманов е присвоено званието вицеадмирал. Младият командващ твърдо отстоява интересите на флота, работи за неговото изграждане като боеспособен и балансиран вид ВС. Особено внимание отделя на подготовката на военноморските кадри, за тяхното изграждане, развитие, усъвършенстване на подготовката им в курсове и военни академии. Под негово ръководство се изгражда съвременен военен флот, способен да посрещне достойно предизвикателствата на тогавашното време.

През септември 1960 г. е изпратен да учи в Академията на Генералния щаб на Съветската армия в Москва. Завършва я през 1962 г. със златен медал, като блестящо защитава дипломната си работа. В нея демонстрира отличните си познания не само по въпросите за провеждане на морските операции, но също и в управлението на взаимодействащите с ВМФ сухопътни войски. Ръководството на Академията му предлага да разшири работата си и да защити научна степен. Но от Генералния щаб на БНА не му дават разрешение за това.

След завръщането си той е назначен за заместник-началник на Генералния щаб на БНА. На тази длъжност са му възлагани редица отговорни сектори от работата на ГЩ, сред които е военно-научната и научно-техническата дейност в БНА. Всичките тези сектори са достатъчно далече от ВМФ, което не му дава възможност за пълно прилагане на опита и знанията му. Неизбежно това го тревожи и не позволява да изпитва пълно удовлетворение от своята дейност. И той винаги търси задачи, свързани с ВМФ.

През 1973 г. е назначен за заместник-министър на народната отбрана и началник на гражданската отбрана – отговорна работа и все пак още по-далеч от флота. Присвоено му е званието адмирал. Залавя се с жар да работи в новото направление. Изучава националния опит, но усвоява и опита на други страни за опазване живота на хората при екстремни ситуации и по време на война. Завършва с отличие специален курс към Академията за гражданска отбрана на СССР през 1974 г. Полага огромни усилия, за да подобри разяснителната работа за ролята и мястото на Гражданската отбрана на страната не само във военно, но и в мирно време. По негово предложение се изгражда съвременна оперативна служба на Щаба на гражданската отбрана и са формирани щатните подразделения – първите редовни роти и батальони на гражданска отбрана, за обучението на които полага големи грижи. адмирал Орманов отдели голямо внимание и на изграждането на развита комуникационна система за оповестяване. Голямо внимание отделя на формированията на гражданска отбрана в промишлените предприятия.^[13] Лично присъства при ликвидацията на разрушенията в Свищов при земетресението във Вранча през 1977 г. и отделя голямо внимание на извършването на анализ на причините, довели до разрушенията в града с привличане на специалисти от различни институти. Въз основа на този опит са направени анализи и разработени препоръки за допълнителни изисквания към строителството на сгради.

През 1983 г. адмирал Орманов получава предложение от председателя на ДКНТП Начо Папазов да поеме поста председател на Националния океанографски комитет. Той подава рапорт, излиза в запас и веднага получава назначението. Независимо от това, че тази длъжност е на обществени начала, той се захваща за работа с особено желание и стръв, защото най-после неговата служебна дейност отново е свързана с морето. Прави огромни усилия за сплотяване на всички институти и организации, свързани с морето, за обединяване на усилията им и постигане на най-добри резултати. Работи за установяване на контакти с други океанографски организации извън пределите на страната, за издигане престижа на българската океанографска наука. В същото време издава статии по въпросите на международното морско право. Негова заслуга е приемането на България за редовен член на Международната морска организация (IMO). През този период адмирал Орманов работи активно за издигане нивото и статута на националните институти, работещи в областта на изследване на морето. Постоянните му връзки с Института по океанология и Геологическия институт на БАН, Института по рибни ресурси, Софийския университет, ВМФ, Министерството на транспорта с Параходство БМФ и други морски организации дава възможност да се концентрират усилията им за издигане на авторитета на България като морска държава и получаване на максимална изгода за икономиката на страната от използването на морските ресурси.

В това време адмирал Орманов успява да постигне договореност с норвежката фирма GECO за продажба на България на научноизследователския кораб Geco Kappa, брегови изчислителен център и методика за провеждане на морски геофизични изследвания на световно ниво за символичната сума от 3 милиона долара. Тази фирма в началото на 1980-те години провежда около 60% от световните морски геофизични изследвания. Изгодната за страната оферта не се осъществява поради неразбиране от страна на ръководството на страната. Въпреки всичко по настояването и със съдействието на адмирал Орманов е закупен и преустроен през 1984 г.^[14] научноизследователският кораб „Академик“ за научна работа на Института по океанология на БАН, който плава. С неговото съдействие е започнато търсене и на изследователска подводница за нуждите на института, като такава подводница е закупена и въведена в действие през 1987 г.^[15]

Редицата проблеми през целия му живот и в работата нанасят сериозни удари по здравословното му състояние.

Адмирал Бранимир Орманов почива на 19 август 1985 г., малко преди своя 71-ви рожден ден, след тежко боледуване.

Адмирал Бранимир Орманов напуска този свят твърде рано. А е бил личност, човек с главна буква, достоен да се помни, да се пише и говори за него. В паметта на поколения военни моряци, командири и редови остава светлият образ на флотоводеца, първият адмирал, получил заслужено висше военно звание от народнодемократичната власт.

Силно привързан към семейството си, адмирал Орманов и съпругата му Евгения отглеждат 3 деца: Елена – актриса и кинорежисьорка, Чавдар – военноморски офицер и учен, Мирослава – художничка.

Синът им Чавдар Орманов продължава делото на баща си, което носи някаква утеха на адмирала: като съветски гражданин (покрай майка си) учи във Висшето военноморско училище по радиоелектроника „А.С. Попов“ в Ленинград и го завършва през 1970 г. Става офицер в Черноморския флот на СССР, плава 3 години на БПК (големи противолодъчни кораби) проект 61,^[16] 2 пъти излиза в Средиземно море на бойна служба. В края на 1973 с активната намеса на баща си и връзките му с командващия съветския ВМФ адмирал Горшков и министрите маршал Андрей Гречко и арм. ген. Добри Джуров ст. лейт. Чавдар Орманов се завръща в България със същото звание и продължава службата си като дивизионен специалист в дивизион подводни лодки. Завършва военната си кариера като научен работник – отначало в Научния институт на ВМФ (филиал на Военния научно-технически институт, София), по-късно в Института за перспективни изследвания на отбраната. Понастоящем доц. д-р кап. I ранг (р) Чавдар Орманов е преподавател и ръководител на катедра в Техническия университет във Варна.^[17]

Основната ценност, която адмирал Орманов най-много е уважавал в хората, е добросъвестността. По негови думи тя е израз на преданост и вярност, на честност и трудолюбие, на справедливост и отговорност да формира човешкото достойнство. Не по-малко той е ценял професионализма и всеотдайността в работата. Ценял е много и доверието, което е израз на доброжелателност и на вяра в доброто начало у човека, подбужда към всеотдайност, енергична дейност, поражда добросъвестност и оптимизъм. Адмирал Орманов винаги се е придържал към максимата, че всеки командир е длъжен да възпитава подчинените си преди всичко по принципа „Прави като мен“. Той е вярвал в хората, въпреки преживяното от него в СССР, често е повтарял „Който е изгубил доверие, той няма повече какво да губи.“ В течение на 10 години той е Командващ на ВМФ и единственият адмирал на България. Забележим отдалече със своята осанка, забележителен с вечната си доброжелателна усмивка, авторитетен, достъпен, достоен и уважаван. Начетеността му е била известна на всички негови колеги, всички знаят, че той чете много, но и е обичал да споделя прочетеното.

За адмирал Бранимир Орманов могат да се кажат още много добри неща. Той е бил и ще остане в паметта ни като един високо подготвен военноморски специалист, командир, вечно търсещ новатор, отдал целия си живот в служба на Военноморския ни флот и Родината ни. Изпълнил достойно своя служебен, граждански и патриотичен дълг към България. И ничия ръка не ще може да заличи тази памет и това светло име.

• капитан II ранг – 1947
• капитан I ранг – февруари 1950
• контраадмирал – септември 1950
• вицеадмирал – 1958
• адмирал – 1973

Портал „Биографии“          Портал „Военна история на България“          Портал „Съветски съюз“