Кибрит – Уикипедия

Кибрит е средство за създаване на огън по сравнително безопасен начин. Състои се от клечки от дърво или пресована хартия, които в единия си край са потопени в смес, която при висока температура, постигната чрез триене, се възпламенява. Дървените клечки са пакетирани в кибритени кутии от тънко дърво или картон, докато тези от хартия са захванати за чистия си край в специални кибритени книжки. Кибритите са два основни вида: такива, които се запалват при триене във всякаква повърхност и safety matches (безопасен кибрит) – запалват се при триене само в определена повърхност, която е част от кибритената кутия. Клечките са импрегнирани с парафин, спомагащ горенето.

Думата „кибрит“ е от турски произход, където е производно на турската дума за сяра на турски: kükürt дошла от арабски.

Смята се, че първообразът на кибрита е изобретен в Китай през 577 г. по времето на династията Ци, управлявала Северен Китай (550 – 577), от придворни дами, които при военна обсада остават без огън и прахан. Първите клечки са направени със сяра. Описание за тях дава Тао Гу в книгата си „Свидетелства за невероятното и свръхестественото“ (ок. 950 г.):

През 1270 г. кибрит е продаван свободно на пазара в китайския град Ханджоу.

Първият кибрит, запалващ се от всякаква повърхност, е изобретен през 1826 г. от Джон Уокър, английски химик и фармацевт. Въпреки че вече са били известни няколко химически смеси, които се самозапалват, проблем е да се предаде пламъкът на бавно горящото дърво. При един експеримент клечка потопена в смес се самозапалва при случайно триене в огнището. Той оценява практическата стойност на откритието и започва производство на кибрит от дървени или картонени пръчици, третирани със сяра и камфор, със смес на върха от антимонов сулфид, калиев хлорат, смола и други тайни съставки. Сярата подпомага запалването, а камфорът подобрява миризмата им.^[1] В кутийката с 50 клечки е имало сгънато парченце шкурка, където да се търкат клечките, за да се запалят. Тези първи кибрити имат редица проблеми – първоначална бурна реакция, нестабилен пламък и неприятна миризма и изпарения, както и риск от предизвикване на пожар от паднали огънчета.

През 1830 г. французинът Шарл Сория (Charles Sauria) замества антимоновия сулфид с бял фосфор.^[2] Кибритените клечки с бял фосфор трябвало да се съхраняват в херметично затворени метални кутии, въпреки това стават много популярни.

През 1843 г. Уилям Ашгард заменя сярата в пръчиците с пчелен восък, намалявайки неприятните изпарения, а през 1862 г. Чарлз Уилям Смит го заменя с парафин.

През 1855 г. шведският индустриалец и химик Юхан Едвалд Лундстрьом патентова кибрита във вида, който практически се ползва и до днес.

От 1870 г. започва импрегнирането на главата на кибритената клечка с огнеупорни химикали като стипца, натриев силикат и други соли, които предотвратяват случайното изгаряне на пръстите при употреба.

Колекционирането на кибрити, кибритени кутии и кибритени етикети е известно като филумения (на гръцки: phil – „обич“ и на латински: lumen – светлина).^[3] Терминът е предложен от британската колекционерка Марджори С. Еванс през 1943 г., която по онова време е председателка на Британското общество за кибритени етикети и книжки.

Общомедия разполага с мултимедийно

съдържание за: Кибрит

• История на кибрита^{[неработеща препратка]}
• 100 години история^{[неработеща препратка]}
• Репортаж по bTV за български колекционер на кибрити от Ямбол
• Колекция на Сави Савев^{[неработеща препратка]}
• История и каталог на българския кибрит^{[неработеща препратка]}
• Клуб на колекционерите на кибрити

Нормативен контрол AAT BNF GND NLI J9U LCCN NDL NKC

Портал „Химия“