Ориген – Уикипедия

Тази статия или раздел има нужда от повече източници, позволяващи проверка на твърденията. Можете да подобрите статията, като добавите благонадеждни източници. Неподкрепени с източници материали могат да бъдат оспорени и премахнати.

Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: форматиране, нужен е по-енциклопедичен стил на текста, повече прилича на оригинално изследване. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции.

Ориген Ὠριγένης
египетски богослов
Роден	185 г. Александрия, Римска империя
Починал	254 г. (69 г.) Тир, Римска империя
Религия	християнство
Философия
Регион	Западна философия
Епоха	Антична философия
Интереси	Теология
Ориген в Общомедия

Ориген (на гръцки: Ὠριγένης; на латински: Origenes Adamantius) (ок. 185, Александрия — ок. 254 г., Тир, Ливан), раннохристиянски богослов и философ, един от светите отци на Църквата.

Ориген е бележит ученик на Климент Александрийски. Роден е около 185 г. в Александрия от родители християни. Религиозно възпитание, първоначално образование и познания по Свещеното писание получава под ръководството на баща си Леонид, когото още тогава учудва и дори затруднява с въпросите си за по-дълбокия смисъл на словото Божие. Посещава александрийското катехизическо училище и слуша лекциите на Климент Александрийски.

През 202 г. император Септимий Север започва гонение срещу християните. Бащата на Ориген е затворен в тъмница. Това дава повод на младия Ориген, 17-годишен, да прояви ревността и твърдостта си във вярата: той пожелава сам да претърпи мъченическа смърт. Напразно майка му го увещава да се откаже от това намерение. Само нейната хитрост го спасява за семейството: тя скрива дрехите му и така му попречва да напусне жилището. Тогава Ориген пише на баща си: „Да не стане с тебе това, че заради нас да промениш мислите си.“ Леонид претърпява мъченическа смърт. Семейството му остава в крайна бедност — цялото му имущество е разграбено. Една богата и почтена жена приема Ориген в дома си. Тук той проявява особена твърдост във вярата. Отказва да посещава молитвените събрания на гностика Павел от Сирия, който живее в същия дом. След това му се открива възможност да се откаже от подкрепата на тази жена. Започва да преподава уроци по граматика и така припечелва за издръжката на осиротялото си семейство.

Поради гонението на християните Климент напуска Александрия, а катехизическото училище се закрива. Хора, жадуващи за християнска просвета, се обръщат към Ориген с молба да поеме службата на катехет. Ориген се съгласява и за кратко време проявява такава успешна дейност, че александрийският епископ Димитрий му поверява обучението в откритото отново катехизическо училище като негов ръководител. За да не се ползва от заплащане за обучението от страна на учениците, Ориген продава единственото си съкровище — библиотеката си. Оттогава започва да води най-строг аскетически живот. През целия ден се занимава с учениците си, а нощем се отдава на молитва и изучаване на Свещеното писание, като отделя малко време за сън. Прекарва в строг пост, като яде само толкова, колкото е необходимо за поддържане на живота. Не проявява никакви грижи за утрешния ден. Под влияние на общото аскетическо настроение и буквалното разбиране на думите на Спасителя за скопците, „които сами са се скопили заради царството небесно“ (Мат. 19:12), Ориген изпълнява тези думи над себе си. С това той се надява да отнеме от езичниците всякакъв повод за клевета и подозрения, каквито могли да се предизвикат от това, че като учител той влиза в близки отношения не само с мъже, но и с жени. Числото на учениците му се увеличава, затова си взема помощник — поверява начинаещите ученици на Херакъл, а сам той започва да се занимава с по-напредналите, като им изяснява Свещеното писание. По това време, вече 25-годишен, Ориген слуша лекции при основателя на неоплатонизма Амоний Сака. За да може да чете Стария завет в оригинал, започва да изучава еврейски език и за кратко време постига голям напредък. Славата му расте и той става известен не само в близките, но и в по-далечните страни. По молба на управителя на Арабия до епископ Димитрий и префекта на Александрия да изпратят Ориген за събеседване по въпросите на вярата, той отива там и след като изпълнява успешно възложената му задача, отново се връща в Александрия. След това предприема пътуване и до Рим.

През лятото на 215 г. поради народното вълнение против император Каракала и последвалите наказателни мерки Ориген е принуден да напусне Александрия. Отива в Кесария Палестинска. По настояване на своите приятели — йерусалимския епископ Александър и кесарийския епископ Теоктист, Ориген започва да произнася проповеди през време на богослужение, макар и да няма никакъв йерархически сан. Епископ Димитрий Александрийски вижда в постъпката на Ориген нарушаване на църковната дисциплина и поисква от него да се завърне в Александрия.

След завръщането си в Александрия Ориген отново се отдава на просветни и литературно-богословски занимания. В своето плодовито творчество той е подпомаган със средства от приятел си Амвросий, богат човек, когото Ориген обръща от гностическата секта на Валентин към православната църква. Амвросий издържа на своя сметка седем бързописци, които записват поред диктуваното им от Ориген им диктувал, както и седем секретари, които превеждат бележките на бързописците до обикновено писмо, и краснописци, които преписват съставените записки.

През 230 г. Ориген предприема пътешествие до Гърция във връзка с някои църковни въпроси. На връщане за Александрия той посещава приятелите си в Кесария. За да му даде възможност да проповядва в църква, епископ Теоктист го ръкополага в презвитерски чин. Александрийският епископ Димитрий вижда в този акт нарушение на правата му, тъй като ръкополагането е извършено без неговото съгласие. Той свиква събор от епископи и презвитери, който лишава Ориген от правото да преподава истините на вярата в Александрия. Друг събор от неколцина епископи обявява ръкополагането му за недействително. След този разрив през 231 г. Ориген окончателно се преселва в Кесария Палестинска. Тук той продължава дейността си като катехет и учител в основаното от него катехизическо училище. През това време той е поканен от Юлия Мамея — майка на император Александър Север, която иска да чуе неговото учение върху основните истини на вярата.

През 235 г., през време на гонението на християните при император Максимин, когато Амвросий — приятелят на Ориген, става изповедник на вярата, Ориген се отдалечава в Кесария Кападокийска и прекарва там две години.

След като се завръща в новото си отечество — Кесария Палестинска, Ориген продължава просветната и научната си дейност и благовестието на словото Божие. Църквата често се нуждае от учеността и красноречието му в борбата с еретиците. За тази цел Ориген пътува до Атина; убеждава епископ Берила Бострийски да се откаже от адопцианството. Благодарение на Ориген аравийските психопанихити, които учат за смъртта на душата или за нейния сън до всеобщото възкресение, се присъединяват към православната църква.

През време на гонението на християните при император Деций през 251 г. Ориген е хвърлен в тъмница, вероятно в Кесария Палестинска, и е подложен на мъчения. Вече в напреднала възраст, около 70-годишен, той не издържа изтезанията и умира вероятно през 253 или 254 г. в Тир.

Съчиненията на Ориген могат да се разделят на следните групи: библейско-критически, библейско-екзегетически, догматически, апологетски, нравствено-назидателни и писма.

Огромен труд на Ориген, който не е запазен в цялост, са неговите „Хекзапли“ (Hexapla, PG, t. 15 – 16). В този труд Ориген нагледно посочва отношението на превода на 70-те към еврейския оригинал и дава критическо помагало за научно-екзегетически изследвания и полемика с юдейството. Различните варианти на Стария завет са съпоставени от него в шест колони в следния ред: еврейския текст, еврейския текст с гръцки букви, преводите на Акила, Симах, 70-те и Теодотион. На някои места към тези четири превода са добавени още пети и шести от неизвестни преводачи. Разногласията на ръкописите на 70-те Ориген изправя и примирява чрез сравняването им с другите преводи. Различията и пропуските отбелязва със специални знаци.

Ориген оставя тълкувания на Свещеното писание в три форми: схолии, беседи и коментари.

• Схолиите са кратки бележки върху различни места от Свещеното писание. От тях са запазени на гръцки език малки откъси, както и превод на латински език от Руфин Аквилейски.
• Беседите са богослужебните проповеди на Ориген. Те обхващат почти цялото Свещено писание. Тълкуванието на Писанието в беседите се отличава със своята достъпност и е приспособено за разбиране от по-голям кръг слушатели. В беседите се изяснява предимно нравственият смисъл на Писанието. Алегоричният метод се употребява рядко, главно в случаите, когато текстът няма нравствено съдържание. От беседите са запазени само откъси на гръцки език и превод на латински език от Руфин Аквнлейски. Запазени са около двеста беседи, главно в превод на латински език на различни книги от Писанието, предимно върху Петокнижието на Мойсей.
• В коментарите Ориген прави научно тълкувание на Свещеното писание. Различава два смисъла на Писанието: нисш, временен, буквален; и висш, вечен, духовен. Ориген си поставя за задача да изясни втория смисъл — висшия, духовния. В някои случаи той напълно отрича буквалния смисъл като съблазнителен. Според него дори евангелистите нерядко скриват духовния смисъл във външна обвивка. Алегорическият метод на тълкуване не му пречи обаче да прибягва понякога към филологически, исторически и географски справки. Коментарите също не са запазени в цялост. Особено важни са откъсите от коментарите на книгата "Битие", на "Песен на песните", на евангелията от Матей и Йоан и на посланието на св. ап. Павел до римляните.

В своите схолии, беседи и коментари Ориген е оставил, според свидетелството на св. Епифаний Кипърски, тълкувания на цялото Свещено писание (Стария и Новия завет) с изключение на Откровението на св. Йоан Богослов. От това огромно книжовно богатство са запазени обаче само по-големи и по-малки откъси (Fragmenta, PG, t. 12 – 14).

• Догматическите съчинения на Ориген не са запазени в оригинал. Най-важното от тях е „За началата“ (Περὶ ἀρχῶν, De principiis, PG, t. 11, col. 111–414), което в четири книги излага основните истини на християнството. От оригинала са запазени кратки откъси в "Добротолюбието" на св. Василий Велики и св. Григорий Богослов (Philocalia Origenes). В цялост съчинението е запазено в превод на латински език, или по-скоро в свободна преработка, от Руфин Аквилейски. „За началата“ е първият опит за по-задълбочено и философски обосновано догматическо богословие. Съчинението е насочено главно против заблудите на валентинианите, маркионитите и другите гностици. Във въведението Ориген подчертава, че „само на тази истина трябва да се вярва, която в нищо не отстъпва от църковното и апостолското предание“. В първата книга се говори за Бога и Неговите свойства, разкрива се догматът за Светата Троица и се излага учението за разумните същества — ангелите, и за падането на една част от тях. Във втората книга се говори за създаването на света и човека, за боговъплъщението, за душата, за възкресението и съда. В третата книга се обсъждат свободата на волята, грехът и изкуплението. В четвъртата книга се разсъждава за Свещеното писание, за неговата важност и боговдъхновеност и за методите на тълкуването му.
• „Стромати“ (Stromata, PG, t. 11, col. 99 – 108) в десет книги, от които са запазени малки откъси. Съдържа извадки от съчинения на философи в подкрепа на християнското учение и схолии на различни места от Свещеното писание.
• От съчиненията „Две книги за възкресението“ и „Два диалога за възкресението“ също са запазени само откъси (De resurrectione, fragmenta, PG, t. 11, col. 91 – 99).

„Против Целз“ (Contra Celsum, PG, t. 11, col. 641 – 1632) в осем книги. Съчинението е запазено напълно във ватикански ръкопис от XIII в. Ориген го е написал по молба на своя приятел Амвросий. Посветено е на обстойно критическо разглеждане на съчинението „Истинско слово“ от неоплатоническия философ Целз, насочено против християнството. Това съчинение на Ориген е най-пълното и най-издържаното от всички апологетически съчинения на древната Църква. В осемте книги Ориген разглежда последователно всички възражения на Целз против християнството. В първата книга на възраженията на Целз за затвореността на християните Ориген пояснява, че християнското учение е известно на целия свят, а присъщата му съкровеност е признак на високо достойнство на вярата. Във втората книга — на възражението, че юдеите не са приели Исус Христос, Ориген отговаря, че това е във вреда само на юдеите, а не на християните, защото старозаветните пророчества и чудесата на Христос откриват ясно в Него Месията и Сина Божи. В третата книга Ориген изяснява как и по какви подбуди се проповядва вярата и дали разделенията между християните не нарушават нейната чистота. В четвъртата книга изяснява въпроса за необходимостта от боговъплъщението и неговата същност. В петата книга се обосновава необходимостта от боговъплъщението със старозаветните пророчества и достоверността на евангелския разказ за него. В шестата книга Ориген сравнява християнското учение с учението на Платена. В края се разглеждат възраженията срещу библейския разказ за сътворението на света. В седмата книга се изтъква превъзходството на библейските пророчества пред другите прорицания и се доказва, че между Стария и Новия завет няма противоречия. В осмата книга Ориген доказва, че християните почитат истинския Бог, а езичниците — пустотата и порока.

Трябва да се подчертае, че сам Целз потвърждава със свои свидетелства или със свидетелства на свои съвременници събития от живота на Христос. Целз не се съмнява в историческата достоверност на Христовите чудеса, а само се старае да ги обясни посвоему.

• „За молитвата“ (De oratione, PG, t. 11, col. 416 – 561). В първата част (гл. 3–17) се говори изобщо за молитвата, за смисъла, целта и необходимостта ѝ; а във втората част (гл. 18–30) — за Господнята молитва.
• „Увещание към мъченичество“ (Cohortatio ad martyrium, PG, t. 11, col. 564–637). В това съчинение Ориген се обръща към Амвросий и презвитер Протоктет от Кесария, които през време на гонението при император Максимин били затворени в тъмница, за да ги утеши и да укрепи мъжеството и твърдостта им във вярата.

От обширната преписка на Ориген са запазени само две писма: едното е до църковния писател Юлий Африкански (PG, t. 11, col. 48–85), в което се доказва достоверността на разказа за Сусана от книгата на пророк Даниил; другото е до св. Григорий Неокесарийски (PG, t. 11, col. 88–92), в което го увещава да продължи със същото голямо усърдие да изучава Свещеното писание.

Не подлежи на съмнение достоверността на запазените откъси от съчиненията на Ориген на гръцки език. Не може обаче да се каже същото за латинските преводи на Руфин Аквилейски и блаж. Йероним на някои от Оригеновите съчинения. Преводите на Руфин представляват по-скоро преработка на оригиналния текст в духа на църковното учение от IV в. Руфин се старае да изправи съчиненията на Ориген и да отстрани в своите преводи всичко, което може да се сметне за неправославно. За тази цел той или изхвърля текстовете, които могат да изглеждат съблазнителни и които сам той смята за злонамерени добавки, направени от еретиците, или прави допълнения към превеждания текст от други съчинения на Ориген, или изменя думите му в по-добър смисъл, като прави привидно незначителни поправки, които обаче на места изопачават мисълта на Ориген: изменял например две-три думи, вмъква или изхвърля отрицание, утвърдителната форма на речта обръща във въпросителна или обратно. Затова преводите на Руфин трябва да се използват с предпазливост.

Ориген дава философска обосновка на християнската догматика, като желае да остане в пълно съгласие с твърдо установеното и общозадължително учение на Църквата. Затова той поставя в основата на своето учение „правилото на вярата“. Под „правило на вярата“ той разбира или библейското учение, или апостолското предание и символа на вярата. На изследване според него подлежи само това, което не е затвърдено в „правилото на вярата“ и не е получило общозадължително значение.

Понятието за Бога у Ориген се слива с понятието за Бога Отца — първото Лице на Св. Троица. Бог е абсолютен дух и светлина, „тази светлина, която просвещава всяко чувство на човеците, които могат да възприемат истината“. Освен това тази светлина е „сила Божия, чрез просвещението от която човек познава както истината на всички неща, така и Самия Бог, Който е Истина“. Бог е начало на всичко. Той никому не дължи Своето битие, т.е. Неговото битие не зависи от нищо. Той единствен е нероден. Като няма причината на Своето битие вън от Себе Си, Бог е самобитен, Той единствен съществува истински. Бог не е тяло; Той е безтелесен. Защото материалното тяло, дори и да бъде най-тънката материя, не може да бъде неделимо и несложно. А като начало на всичко, Бог не може да се мисли като нещо сложно, понеже частта предшества цялото, в състава на което влиза, т.е. ако Бог би бил сложен, елементите на сложността би трябвало да съществуват преди Самия Него. Ако Бог е начало на всичко, Той може да бъде само Един, Той е Същество единствено, монада. Като Един, единствен, Бог стои вън от реда на съществата, затова не може да Му се приписва категорията на същността. Той стои по-високо от нея. Неговото абсолютно единство и простота водят до понятието за Бога като неизменяем, вечен и непространствен, макар да е Творец, Промислител и Управител на света. Бог е невидим. Като е в собствен смисъл неизменно Съществуващият, Бог в собствен смисъл е и неизменно благ и справедлив. Той е самото абсолютно благо.

Учението на Ориген за второто лице на Светата Троица — Сина Божи (Логоса), стои в тясна връзка с учението му за Бога Отца. Ориген пръв е изказал с всичката яснота мисълта за вечното раждане на Божия Син от Отца. Какво е това раждане по своята същност, остава тайна за човешкия ум. „Да се сравнява Бог Отец в раждането на Единородния Свой Син и даряването Му битие с какъвто и да било родител от човеците или другите същества, е и нечестиво, и беззаконие. Раждането на Сина е нещо изключително и достойно само за Бога. За него не можем да намерим никакво сравнение не само в материалния свят, но и в мисълта, и в ума, така че човешката мисъл не може да разбере по какъв начин нероденият Бог става Отец на Единородния Син“. Мисълта за вечното раждане на Сина се поражда у Ориген от идеята за Божията неизменност. Като неизменен, Бог винаги е Отец на Сина. Следователно „това раждане е вечно и непрекъсващо се по подобие на това, както сиянието се ражда от светлината“. Раждането на Сина не трябва да се разбира не само в смисъл на акт, който има начало във времето, но и в смисъл на завършен акт. Раждането на Сина е процес, който продължава вечно. Затова според Ориген не можем да кажем „Отец от вечност е родил Сина“, а че той „вечно и непрекъснато ражда Сина“. В противен случай би се нарушила Божията неизменност.

Съвършено несъгласно е с разума и „нелепа басня е да се мисли, че Синът е еманация от Отца, или че Отец се разделя — това е крайно нечестиво и безразсъдно“. Безтелесната природа Божия не може да се дели по същество. За предишните църковни отци и писатели, напр. св. Юстин Мъченик, Тертулиан и др., аналогия, която пояснява духовния характер на раждането на Сина, е било отношението на словото към мисълта. Ориген намира тази аналогия за недостатъчна и ненапълно правилна. Той я заменя със сравнение, което не съдържа никакви пространствени елементи. „Синът се ражда от Отца, както желанието от мисълта“.

Неправилен според Ориген е и изразът: „Синът е роден от същността на Отца“. Според него той съдържа мисъл за намаляване на същността на Бога или за отделяне на част от нея. Като отрича този израз, Ориген се различава от никейското богословие. Според учението на по-ранни църковни писатели раждането на Сина се обуславя от Божественото съизволение за създаването на света. Като се нуждае от посредник за Своята творческа дейност, Бог Отец ражда Логоса като Свое оръдие. Раждането на Сина се обуславя от такъв акт (създаването на света), който е можел и да не се извърши. С това се внася случайност в битието на Сина. В системата на Ориген раждането на Сина е вътрешен процес на Божествения живот, процес необходим и затова вечен. В основата на изясняването на този процес Ориген поставя представата за потенциална сила и актуална сила (която се проявява в действие). Силата и нейната проява са едновременни — само логически първата предшества втората. Ориген различава същност Божия, потенциална сила на тази същност и проявата ѝ в действие. От същността Божия изхожда силата, чрез която Бог управлява всичко. От тази безмерно велика сила се ражда, подобно на желанието от мисълта, като че ли някакво изпарение. Тази проявила се сила Божия е именно Логосът. В това си изяснение Ориген отново се различава от никейската вяра.

Божият Син според Ориген е самата Премъдрост, самото Слово, самата Истина, самият Живот, самата Правда, самата Святост. Но като определя Сина с такива отвлечени понятия, Ориген отхвърля мисълта, че и Сам Синът е отвлечено понятие. „Нека никой не мисли, че като наричаме Сина Премъдрост, ние искаме да кажем, че Той е нещо несубстанциално, че ние Го смятаме не живо премъдро Същество, а нещо, което прави премъдри тези, които го усвояват с ума си. Синът Божи, Премъдростта Божия, съществува субстанциално и е ипостас“.

Като изтъква възвишеността на природата на Сина, Ориген обаче отрича единосъщието Му с Отца и достига до краен субординационизъм. В учението на Ориген за Сина Божи (Логоса) се съдържат две разнородни идеи: идеята за възвишеността на природата на Сина и изострения субординационизъм.

Светият Дух е отделна ипостас — третото Лице на Светата Троица, и изхожда от Отца чрез Сина. Понеже Синът според Ориген служи като опосредстваща причина на Светия Дух, то Светият Дух се поставя от него в подчинено отношение не само към Отца, но и към Сина. Личното свойство на Светия Дух е присъщата Му освещаваща сила. Последователният субординационизъм на Ориген се изразява в учението му за три сфери на дейност на Лицата на Светата Троица. Сферата на дейност на Отца е цялото битие, всяко същество и затова тя е най-обширна. По-тясна от нея е сферата на дейност на Сина, понеже тя се простира само върху разумните същества. Още по-тясна е сферата на дейност на Светия Дух, понеже тя се ограничава само по отношение на тези разумни същества, които се стремят към святост и я достигат. Затова силата на Отца е по-голяма от силата на Сина и Светия Дух, а силата на Сина е по-голяма от силата на Дух Свети.

Синът Божи, Който превъзхожда всички същества, принизява Себе Си и приема човешка природа, като става човек. Чрез боговъплъщението Исус Христос съединява в ипостасно единство двете природи — божествената и човешката. Затова Той е истински Син Божи и истински Син Човешки, тоест Богочовек (Ориген пръв употребява по отношение на Исус Христос този термин). Понеже Бог по природата си е чист дух, Той не може пряко да се съедини с противоположната Нему природа — плътта. Затова, за да може Логосът да се въплъти, е необходимо някакво опосредстващо начало между Неговата божествена природа и тялото, което Той е трябвало да приеме. За такова начало е послужила душата. Като създадена по образ Божи, тя притежава способност да приема в себе си Божеството. Затова за въплъщението на Логоса е необходимо Той предварително да се съедини с разумна душа. Тя неотлъчно пребивавала в Словото Божие. Но като се съединил всецяло още от начало с една душа, Логосът не постъпил произволно. Той избрал именно тази душа затова, че от всички предсъществуващи души изключително само тя можела да Го приеме. Тя била единствената душа, която не била съгрешила, но от началото на света горяла в нея неизменна любов към Бога и по своите добродетели била подобна на Логоса. Как са се съединили двете природи на Христос в една ипостас — тази на Бог Слово, Ориген обяснява с желязото, поставено в огън. То приема огъня във всичките си пори. Затова нито металът може да се отдели от огъня, нито огънят — от метала. Желязото става като че ли огън, така че, като се допираме до него, ние усещаме не свойствата на метала, а свойствата на огъня. Така и душата на Христос като че ли се сляла с Логоса. Според Ориген свойствата и външният вид на тялото съответстват на нравственото състояние на пребиваващата в него душа. Душата на Христос е напълно безгрешна. Затова тялото Му притежава необикновена красота и съвършенства. За да примири тази мисъл с думите на пророк Исаия за страдащия и унизен Месия (53:1 – 3), Ориген приписва на тялото на Христос способност да изменя вида си в зависимост от нравственото състояние на тези, с които Той е бил в общение. Съединението на двете природи в Исус Христос е вътрешно, затова има взаимодействие и общение на свойствата им. Според църковния историк Сократ, Ориген е създал името Богородица за светата Дева Мария.

Според Ориген грехопадението на човека е станало не в началото на съществуването на материалния свят, а в периода на досветовното падение на духовете. Разказът от книгата "Битие" за падението на Адам е алегорично изобразяване на грехопадението на цяла група същества — души, които впоследствие станали хора. Грехът довел тези души в състояние на незнание, подчинил ги на Сатаната и разкъсал съюза им с Бога. Логосът се въплътил, за да унищожи тези последици на греха, да изрази божествената истина във форма, достъпна за разбиране от човека. Затова в Своето учение и пример Христос се приспособявал не само към човека изобщо, а и към всеки човек поотделно. В своя пример и живот Той се приспособявал към способностите на хората и на едни откривал в Себе Си повече Бога, а на други изглеждал повече човек. Исус Христос изкупил човеците от властта на дявола, който ги владеел с право, понеже те доброволно му се подчинили. Затова Христос сключил договор с дявола и откупил от него човешкия род, като му предложил като откупна цена Своята душа. Дяволът се съгласил, понеже разбирал, че душата на Христа е по-ценна от душите на всички човеци. Като предложил на Сатаната такова условие, Христос го измамил. Планът на изкуплението бил скрит от него. Затова Сатаната, като противодействал на Христа, всъщност сам помагал за осъществяването на Неговия план. За да победи смъртта, Христос трябвало да претърпи страдания и кръстна смърт. Като не знаел това, но като виждал, че Христос разколебава неговата власт над човеците, дяволът подготвял чрез Юда и ожесточените юдеи Неговата смърт, като се надявал да задържи в ада в своя власт душата Му. Но като убил безгрешния Човек, той превишил своята власт и я загубил завинаги. Христос като победител слязъл в ада, победил смъртта, освободил човеците от властта на дявола и възкръснал. Със смъртта си Христос не само изкупил падналото човечество от Дявола, но го и примирил с Бога. Примиряването било възможно само чрез жертва. Сам човек не можел да принесе себе си в изкупителна жертва, понеже е грешен, а била нужна безгрешна жертва. Затова само смъртта на безгрешния Христос можела да примири човеците с Бога. Изкупителното дело на Христа има универсално значение. Неговите плодове не се ограничават само върху човешкия род, а се простират и над ангелите, дори и над злите духове.

Според Ориген очистването и усъвършенстването на душите продължава и след смъртта. Като изхождал от представата за любовта Божия, за която няма неизцерими болести на тварите, и от представата за свободата на волята на разумните същества, Ориген отрича вечността на греха и наказанията. Той признава всеобщия апокатастасис, т.е. възвръщането на човека и света към първоначалното им състояние, възстановяването им в първоначалната чистота и съвършенство. Всички духове, без да се изключва и Дяволът, в продължение на много години ще се разкаят, ще се очистят от незнанието и греха, ще се съединят с Логоса. Тогава Бог ще бъде „всичко във всички“ (1 Кор. 15:24). Тогава ще се слеят сферите на дейност на трите Лица на Светата Троица. Очистването от незнанието и греха е постепенен процес. За човека той започва през земния му живот и продължава след смъртта. Колкото и да е греховен човек, той никога не загубва своята свобода. Затова възможността за покаяние и нравствено развитие не се прекратяват със смъртта. Душата продължава и след смъртта започнатото на земята умствено и нравствено развитие. Преходът към по-горна степен на познание е възможен само при усвояване на предшестващата. След смъртта душата пребъдва известно време тук на земята в място, наречено рай и довършва познанието на човека и природата. След това душата преминава във въздушните пространства. След въздушните пространства душата преминава в планетните пространства, които Свещеното Писание нарича небеса. Така постепенно душата достига обетованата страна на чистите духове, отечеството на истинските и живи първообрази, по които е създаден светът. Като встъпва там, тя се възвръща към началото и се възпитава тук за абсолютното небе и вечното Евангелие.

Редом с умственото развитие върви и постепенното очистване на душата от чувствеността и греха. Чистата душа след смъртта се възнася и приобщава към сонма на съществата, облечени в ефирни тела, а грешната душа дълго скита като привидение около своя гроб. Постепенното очистване на душата се достига чрез страдания. В Свещеното писание се говори за вечен огън заради неразумните. Христос ги спасява чрез въздействието на проповедта за вечния огън. Тези места в Свещеното писание трябва да се разбират в духовен смисъл. Огънят на съда и мъките е нематериалният огън на съвестта, който изгаря греховете. Тези страдания са временни и са лечебни средства, които Бог употребява за очистването на душите.

• Статия за Ориген в www.Pravoslavieto.com, която цитира „Патрология, живот, съчинения и учение на църковните отци, учители и писатели“ от проф. Илия Цоневски, „Синодално издателство“, София, 1986 г.
• Патрология България Архив на оригинала от 2008-04-18 в Wayback Machine., § 41. Ориген, част от Първа глава (Източни църковни писатели от III в.) от Първа част на учебника на проф. Ил. Цоневски „Патрология, живот, съчинения и учение на църковните отци, учители и писатели“, С. 1986, с. 146 – 157.

• Ориген, Библията и прераждането