Правопис – Уикипедия

Пет правописни грешки в табелите на работилница за музикални инструменти („акордиони“ вм. „акордеони“, „виолинчело“ вм. „виолончело“, „гадулка“ вм. „гъдулка“, „инстроменти“ вм. „инструменти“, „сас“ вм. „саз“).

Правописът (ортографията) е система от валидни за даден език норми (правила) за писане:

писмено отбелязване на отделните думи и техните значими части – представки, корени, наставки, окончания;
слятото, полуслятото и разделното писане;
използването на главни и малки букви;
пренасянето на части от думи на нов ред.

Правописът също така обхваща правила за поставяне на препинателни знаци (пунктуация), изписването на съкращения, транскрипцията на чужди имена в съответния език, транслитерацията на писмената система да дадения език в друга писмена система (например транслитерацията на българско писмо с латиница).

Етимология

Лингвистичният термин ортография произлиза от латинската дума orthographia, която на свой ред произхожда от гръцките думи ὀρθός („правилен“) и γράφειν („пиша“).^[1]

Бележки

↑ orthography, Online Etymology Dictionary

Използвана литература

Д. Розенталь, М. Теленкова, Словарь-справочник лингвистических терминов, Москва, 1976, стр. 250.
Д. Тилков, Т. Бояджиев, Българска фонетика, С. 1977, стр. 227 – 233.
Правописен речник на българския книжовен език, С. 1965 (Увод, стр. III – XL).

Вижте също

Български правопис

[1] rthography, Online Etymology Dictionary

[1]