Добромирово евангелие – Уикипедия

Добромирово евангелие
Създаден12 век
Видръкопис
Добромирово евангелие в Общомедия

Добромирово евангелие (на латински: Evangelium Dobromiri) е един от най-старите среднобългарски писмени паметници, възникнал през 12 век в югозападните български краища.

Сведения за ръкописа

[редактиране | редактиране на кода]

По съдържение представлява четвероевангелие и се смята за едно от най-старите кирилски такива. Преписано е от няколко души. Името на един от тях, поп Добромир, е запазено в следната приписка: „О благодѣти Г(оспод)нѣ комоу сѧ даси рѫкописание Добромира попа грѣшника еже прѣписа и не доконьча мало.“[1] Украсата на книгата е скромна.

Ръкописът е странствал много. Към средата на 16 век български поклонници го занасят на Синай. През 1899 г. по-голямата част от него (183 листа) стига до Санкт-Петербург, където се пази сега в Руската национална библиотека (сигнатура Q.п.I.55).[2] Други 23 листа остават в манастира „Света Екатерина“ в Синай (Sinait. Slav. 43), а 2 листа са попаднали в Националната библиотека в Париж (Paris. Slav. 65, fols. 3 – 4).[3]

Езикови особености

[редактиране | редактиране на кода]

Езикът е доста архаичен и се намира в тясна връзка със старобългарския канон, предхождайки засегналата среднобългарските ръкописи реформа на правилата за писане на буквите за носови гласни. Евангелието е публикувано едва през 70-те години на 20 век, но е изследвано подробно от Ватрослав Ягич.

  • От двете ерови гласни се употребява само ь.
  • Силно проявено изясняване на еровете в силна позиция (ъ > о, ь > е): ложь, сотникь, възопи, во, возъ, со, оть пьчель соть, дверникь, кресть, вьскресь, тресть, оумерши.
  • Правилна употреба на буквите за носови гласни в коренни срички.
  • Много рядка употреба на лабиално /л/: корабь, прославѫ, любеше.
  • Изобилстват старинни форми за прост аорист и супин.
  • Буквата ѫ заменя ѧ в глаголните форми за 3 л. мн. ч.: слышѫть, творѫть.
  • Относителното местоимение еже се употребява като безродова форма.
  • Забелязват се някои нови форми: ны вместо мы.
  • Проличава началото на разпадането на именното склонение в старобългарския език – липса на съгласуване на прилагателни и причастия с рода и падежа на съществителните имена, които определят, факт, забелязан още от В. Ягич.

Образец от текста

[редактиране | редактиране на кода]

Притча за блудния син
(Лука, XV: 11 - 32)[4]

лист 89а. – лист 91а.

11. Рече же чл҃в|кь етерь имѣ два сн҃а· 12 и ре|че мьнии сн҃ь оц҃оу· оч҃е· даждь| ми достоинѫѭ чѧсть имѣ|ниѣ· и раꙁдѣли имѧ имѣние·| 13 и не по мноꙁѣхь днехь· собра|вь вьсеи· мьнии сн҃ь отиде на ст|раноѫ далече· и тоу расточи| имѣние свое· живы блѫдьно·| 14 иждивьшоу же емоу вьса·| быстъ гладь крѣпокь на стра|нѣ тои и ть начѧть лишати| сѧ· 15 и шедь прилѣпи сѧ едино|мь оть житель тоѧ страны·| и посла и на села своѣ пасти| свинеи· 16 и желааше насыт|іти сѧ оть рожець· еже ѣдѣ|хѫ свиниѧ· и никьтоже не| даѣше емоу· 17 вь себѣ же прі|шедь рече· колико наемникь| оу ѡ҃ца моего· иꙁьбываѭть| хлѣби· аꙁь же ꙁьде гладомь| гыблѭ· 18 вьставь идѫ кь оц҃оу| моемоу· и рекѫ емоу оч҃е· сь|грѣшихь на нб҃о и прѣть то|боѭ . 19 оуже нѣсмь достоинь| нарещи сѧ сн҃ь твои· сьтвор|и мѧ ѣко единого оть нае|мьникь твоихь· 20 и вьставь| иде кь оц҃оу своему· еще же| емоу далече сѫщоу· оуꙁрѣ| и оц҃ь его· и миль емоу бысть·| и текь нападе на выѭ его·| и облобыꙁа и· 21 рече емоу сн҃ь·| оч҃е сьгрѣшихь на н҃бо и прѣт|ь тобоѭ· и юже нѣсмь дос|тоинь нарещи сѧ сн҃ь твои· 22 ре|че же оц҃ь кь рабомь своимь· и|ꙁнесѣте одеждѫ првѫѭ· и о|блѣцѣте и· и дадите прьст|ень на рѫкѫ его· и сапогь на| ноꙁѣ· 23 и приветьше телець| оупитанныи ꙁаколите· и ѣть|ше веселимь сѧ· 24 ѣко сн҃ь мои сь| мрьтвь бѣ и оживе· иꙁьгыбль| бѣ и обрѣте сѧ· И начѧшѫ ве|селити сѧ· 25 бѣ же сн҃ь его с|тарѣи на селѣ· и ѣко грѣды| приближи сѧ кь домоу· оус|лыша пѣниѣ и ликы· 26 и при|ꙁьвавь единого оть отрокь·| вьпрашааше и чьто оубо си| сѫть· 27 онь же рече· ѣко бра|ть твои прииде· и ꙁакьла оц҃ь| твои телець оупитаныи·| ѣко ꙁьдрава и приѧть· 28 ра|ꙁьгнѣвавь же сѧ и не хотѣа|ше вьнити· оц҃ь же его шедь| молѣаше и . 29 онь же отьвѣщѣ|вь рече оц҃оу своему· се ко|лико лѣть работаѭ тебѣ· и николиже ꙁаповѣди тв|оеѧ не прѣстоупихь· и мнѣ ні|колиже не даль ѥси ни понѣко|ꙁьлѧте· да сь дроугы моими| вьꙁьвеселиль сѧ бимь· 30 егьда| же сн҃ь твои сь· иꙁѣдь имѣние| твое сь любодѣицами· прииде·| и ꙁакьлаль емоу еси телець пі|томыи· 31 онь же рече емоу· чѧ|до· ты вьседьга со мноѭ еси·| и вьсѣ моѣ твоѣ сѫть· 32 вьꙁьве|селити же сѧ и вьꙁьдрадова|ти подобааше· ѣко брать тво|и сь· мрьтвь бѣ и оживе· иꙁь|гыбль бѣ и обрѣте еⷭ҇჻

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Б. Христова, Д. Караджова, Е. Узунова. Бележки на българските книжовници Х-ХVIII век. Т.1. С., 2003, № 7.
  2. ↑ Христова, Б. и др., Славянски ръкописи от български произход в Руската национална библиотека, Санкт-Петербург. С., 2009, № 5.
  3. ↑ Станчев, К. Неизвестные и малоизвестные болгарские рукописи в Париже. – Старобългаристика, 5, 1981, кн. 3, 85 – 91.
  4. ↑ Текстът е по: Тончева, Христина (2006). Христоматия по историческа лингвистика. Второ допълнено издание. Пловдив: Университетско издателство „Паисий Хилендарски“, ISBN 9544232338 

Литература

[редактиране | редактиране на кода]
  • Jagić, V. Evangelium Dobromiri: ein altmacedonisches Denkmal der kirchenslavischen Sprache des XII. Jahrhunderts. – Sitzungsberichte der Kaiserlichen Akademie der Wissenschaften in Wien, Philosophisch-historische Classe, 138, 1898, Abh. 2; 140, 1899, Abh. 3
  • Алтбауер, М. Добромирово евангелие: кирилски споменик од XII в. Скопје, 1973 (фототипно издание)
  • Велчева, Б. Добромирово евангелие: български паметник от началото на XII в. София, 1975.
  • Велчева, Б. Новооткритата част на Добромировото евангелие в Синайския манастир „Св. Екатерина“. – Годишник на Софийския университет, 82, 1988, 125 – 137
  • Добрев, И. Текстът на Добромировото евангелие и втората редакция на старобългарските богослужебни книги – Български език, 29, 1979, 1, 9 – 21.
  • Угринова-Скаловска, Р. и др. Добромирово евангелие: кирилски споменик од ХІІ век. Т.2. Скопjе, 1992
  • Иванова-Мавродинова, В., Мавродинова, Л. Украсата на старобългарските ръкописи до края на XI век. – Кирило-Методиевски студии, 12, 1999, 56 – 60
  • Турилов, А. А. Добромирово евангелие. – В: Православная энциклопедия, Т.15. Москва, 2010, 489

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Добромирово_евангелие&oldid=12301724“.