Иван Попов (генерал-лейтенант) – Уикипедия

Иван Константинов Попов е български офицер, генерал-лейтенант от артилерията, взводен командир в 49^-и пехотен полк през Първата световна война (1915 – 1918), офицер от Щаба на войската, командир на 1^-ви корпус и офицер от Пехотната инспекция през Втората световна война (1941 – 1945).

Иван Попов е роден на 2 юли 1896 година в пазарджишкото село Сестримо. През 1916 година завършва Военното на Негово Величество училище в София и на 5 октомври е произведен в чин подпоручик. Взема участие в Първата световна война (1915 – 1918) като взводен командир в 49^-и пехотен полк, за която служба „за отличия и заслуги през втория период на войната“ съгласно заповед № 355 от 1921 г. е награден с Военен орден „За храброст“, IV степен, 2 клас^[1] и „за отличия и заслуги през третия период на войната“ съгласно заповед № 464 от 1921 г. е награден с Военен орден „За храброст“, IV степен, 1 клас^[2]. Ранен е тежко в битката при Яребична на 30 май 1918 година. Пленен и прекарва времето докрая на войната в плен в Гърция. Успява да избяга от лагера през септември 1919 година.

След войната на 18 ноември 1919 г. е произведен в чин поручик. Служи в 9^-а пионерна дружина. На 30 януари 1923 г. е произведен в чин капитан, a ot 1926 г. служи в 8^-а жандармерийска дружина. От 1925 до 1926 година учи във Франция, а през 1928 година завършва Свободния университет в София (сега УНСС). От 1928 г. е към Щаба на армията, а през 1929 г. е помощник-началник на Хасковското военно окръжие^[3]. През 1930 г. е назначен на служба във Военната акадмия^[4] Завършва академията през 1932 г. и през същата година е назначен за командир на специална батарея в 3^-ти армейски артилерийски полк^[5]. През 1933 г. е произведен в чин майор и същата година е назначен за командир на отделение от 4^-ти артилерийски полк^[6].

През 1933 г. майор Попов е назначен за завеждащ подофицерския отдел в Пехотната школа^[7], от следващата година е началник на секция в Щаба на армията^[8], от 1935 г. е командир на отделение от 2^-ри дивизионен артилерийски полк^[9], а по-късно същата година е назначен за инспектор на класовете във Военната академия^[10] От 1936 г. е помощник-командир на 4^-ти армейски артилерийски полк, командирован в Германия.^[11] На 6 май същата година е произведен в чин подполковник. През 1936 – 1937 година завършва генералщабната академия в Берлин.

В началото на 1938 г. подполковник Иван Попов е назначен за временен началник на Оперативното отделение в Щаба на войската^[12], а от 1940 г. е началник на Военната академия^[13] През 1940 година е част от делегацията, участваща във връщането на Южна Добруджа в рамките на България. На 6 май същата година е произведен в чин полковник.

По време на участието на България във Втората световна война (1941 – 1945) от 1941 г. полковник Попов служи първоначално към Щаба на войската, а от 1944 г. е помощник-началник на Щаба на войската. На 6 май 1944 е произведен в чин генерал-майор. На 14 септември 1944 година с МЗ № 123 е назначен за командир на 1^-ви корпус до 23 септември същата година. По-късно служи към Пехотната инспекция. На 15 декември 1944 година е уволнен.

От 1946 година е началник на Военноисторическия отдел при щаба на войската. През август 1946 е арестуван и подложен на мъчения под ръководството на Петър Вранчев, губи разсъдъка си.^[14] На 21 май 1947 година е осъден по процеса срещу организацията „Неутрален офицер“ на 15 години затвор като неин ръководител. На 25 август 1956 е освободен от затвора. Умира на 24 август 1982 година. През 1990 година е реабилитиран, а през 1992 година посмъртно е повишен в звание „генерал-лейтенант“. Пише книга, озаглавена „Дейността на българското главно командване през Втората световна война“^[15].

Генерал-лейтенант Иван Попов е женен и има 2 деца.

• Подпоручик (5 октомври 1916)
• Поручик (18 ноември 1919)
• Капитан (30 януари 1923)
• Майор (1933)
• Подполковник (6 май 1936)
• Полковник (6 май 1940)
• Генерал-майор (6 май 1944)
• Генерал-лейтенант (1992)

• Военен орден „За храброст“, IV степен, 2 клас (1921)
• Военен орден „За храброст“, IV степен, 1 клас (1921)

• Военното на Негово Величество училище (до 1916)
• Военна академия (до 1932)

• Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 5 и 6. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 111 и 112.

Портал „Военна история на България“