История на Чехия – Уикипедия

Историческа Чехия заема област в Централна Европа, лежаща между Силезия, Саксония, Бавария, Австрия и Моравия, в междуречието на Одер и Дунав, североизточно от Алпите.

През Каменната и Бронзовата епоха районът е населяван от граветски кроманьонци, за което археологическо свидетелство е Вестоницката Венера. След тях там се установяват общностите култура на фуниевидните чаши и Култура на шнуровата керамика и бойни брадви, последвани от унетицката и кновизската култура. Разкрити са находки, датиращи от Желязната епоха, които говорят за поселения от типа на Халщатската култура.

Историческите данни за стопанството, политиката и културата на чешките земи са оскъдни за периода преди X век, който неслучайно е наричан Тъмните векове. Авторитетни и обосновани източници датират след християнизацията и след мисията на Кирил и Методий във Великоморавия.

До V–VI век териториите на днешна Чехия са населени последователно от келти (бойи), маркомани, квади и лангобарди. Последните три племена са от групата на германските племена, а германски колнисти продължават да се заселват в чешките земи в следващите столетия, което оставя траен белег върху политическите събития и културата на района. Той е масово заселен с преобладаващо славянски племена, като първи данни за това има от 535 г.

През периода 623 – 658 г. в чешките земи преживява за кратко т.нар. Държава на Са̀мо – своеобразен родово-общинен и търговски съюз, основан от полулегендарен франкски търговец на име Са̀мо.

За истинска държавност по поречието на Морава може да се говори с възникването на Моравското княжество и Великоморавия, просъществували в периода 833 – 907 г. Тогава с Кирило-Методиевата мисия започва и приобщаването на чехите към християнската култура.

Още от края на IX век на територията на бъдещото Чешко княжество възникват две племенни обединения:

• Чешки – в северозападните земи, с център Прага: оглавен от князе от рода Пшемисловичи – първата владетелска династия на Бохемия;
• Зличански – в югоизточните земи, с център Либице: начело с князе от рода Славниковичи;

Периодът на X и XI век е белязан от опитите на князете наложат хегемонията си над родовата аристокрация. Борбата се изостря особено по времето на князете Болеслав I Страшни (935 – 967) и Болеслав II Благочестиви (967 – 999) и като резултат от нея към 999 г. бива изтребен целият род на Славниковичите, а Либице е разрушен. През същия период расте натискът от страна на Източнофранкското кралство и последователно князете Вацлав I и Болеслав Страшни признават зависимостта си съответно от Хайнрих I и Отон I. През 973 г. епископството в Прага е подчинено на германската митрополия в Могунция.

По времето на княз Бржетислав I (1034 – 1055) е законово формулирано чешкото обичайно право и са фиксирани принципите на сеньориалните отношения между чешкия княз и германо-римския император като през 1086 г. император Хайнрих IV дарява пожизнена кралска титла на Вратислав II (1061 – 1092).

Към края на XI в. старата родова аристокрация (лѐхите) са окончателно заменени с нова военно-служебна и постепенно феодализираща се аристокрация, тясно свързана с княжеската власт. Бохемия присъединява Моравия през 1029 година след конфликт с маджарите и поляците. Моравия обаче остава отделно маркграфство управлявано от по-младия син на бохемския крал, и двете територии на няколко пъти биват разделяни заради сложната династична уредба помежду им. В тези периоди Моравия попада под директното управление на свещения римски император или Унгария. Тя остава и настрана по време на вътрешните конфликти и религиозни борби на Бохемия.

 Основни статии: Бохемско кралство и Хусити

 Вижте също: Земи на Чешката корона

Великоморавия се разпада около 907 година с нашествието на маджарите в региона. Така чешките племена в Бохемия се отцепват от тези в Моравия, които остават под маджарски контрол. Чехите се сближават с франките и така през 10 век се заражда Бохемското кралство, докато моравските племена претърпяват промени под дългото маджарско управление и с времето развиват словашка иденичност.^[1]

През 950 година владетелят на Свещената Римска империя Ото I нахлува в кралството и настоява неговият владетел Болеслав I Страшни да плаща данък на императора.^[2] Така Бохемското кралство се превръща в субект на империята, а кралят му става един от седемте курфюрсти в изборната ѝ колегия. Императорите използват католическата църква за да прокарват германско влияние в Бохемия, например с подчиняването на Пражката епископия под архиепископията на Майнц през 973. Бохемската династия на Пршемисловците използва статута на кралството, за да подсили позициите си в борбата срещу местната аристокрация.^[2]

Бохемия присъединява Моравия през 1029 година след конфликт с маджарите и поляците.^[2] Моравия обаче остава отделно маркграфство управлявано от по-младия син на бохемския крал, и двете територии на няколко пъти биват разделяни заради сложната династична уредба помежду им. В тези периоди Моравия попада под директното управление на свещения римски император или Унгария. Тя остава и настрана по време на вътрешните конфликти и религиозни борби на Бохемия.^[2]

През 1212 година крал Отокар I изисква от императора златна була, с която потвърждава монархическия статут на себе си и наследниците си, и по този начин слага край на имперската политика бохемският крал да бъде одобряван предварително.^[3] В средата на 13 век кралството навлиза във възход. Това се дължи на отслабналата императорска власт заради усложнената политика в Средиземноморието и борбата за трона. Благодарение на брака си с принцеса Маргарет от изчезващите Бабенберги, крал Отокар II става херцог на Австрия, а по-късно установява контрол и върху Щирия, Каринтия и Карниола^[3]. Бохемското управление над тези земи обаче е краткотрайно заради походите на Рудолф I Хабсбург, който ги завзема в края на 13 век. В началото на 14 век Бохемия преживява мащабна немска имиграция, в рамките на която чешката аристокрация започва да сключва бракове с немски благороднически фамилии. Немците донасят и своя правна уредба (jus teutonicum), която става основа на по-късното бохемско-моравско търговско право.^[3]

На трона през 14 век се възкачва династията на Люксембургите, чийто най-виден представител е Карл IV. Той управлява между 1347 и 1378 година и дава началото на златна епоха в Бохемското кралство. Сред постиженията му са успешна реформа в провинциалната админстрация, васализиране на Бранденбург, Лузатия и Силезия и ограничаване властта на аристокрацията.^[4] Заедно с това той освобождава Пражката епископия от контрола на Майнц и я прави архиепископия с правото да коронясва бохемските крале; през 1355 той самият става свещен римски император и на следващата година издава нова златна була, която регламентира в детайл изборът на императора от курфюрстите.^[4] Булата прекратява васалния статут на чешките крале спрямо императора. Друго забележително постижение на Карл са мащабните строежи в Прага, включително основаването на Карловия университет през 1348.^[4]

В него бързо започва да се оформя чешката идентичност, а заедно с нея и реформаторски дух.^[4] През 1403 година ректор на университета става Ян Хус.^[5] Неговото антипапско, антийерархично разбиране за християнството спечелва поддръжници сред чехите в университета, но германците и прогерманският крал Вацлав IV (1378 – 1419) му се противопоставят. Изгарянето на Хус на клада през 1419 довежда до Първата пражка дефенестрация и началото на Хуситските войни, завършили с разбиването на таборитите (радикални хусити) край Липан през 1434.^[5] За крал на Бохемия е провъзгласен Сигизмунд Люксембургски, но той умира четири години по-късно без мъжки наследник. Следва поредица от кратко управлявали монарси, която приключва през 1458 с избирането на умерения хусит–каликстинец Иржи Подебрадски от чешките съсловия. Кралят успява да обедини остатъците от таборитите и реформираната чешка католическа църква, но управлението му така и не е признато от папата.^[5]

 Основна статия: Хабсбурги

След смъртта на Иржи властта над Бохемия попада в ръцете на полските ягелонски крале Уласло II (1471 – 1506) и Лайош II (1506 – 1526), които същевременно са владетели и на Унгария, Полша и Хърватия. Те не посещават Бохемия и в този период властта е практически в ръцете на чешката аристокрация, но управлението им трае кратко. Лайош е убит от турците в битката при Мохач и така ягелоните губят управлението си над Бохемия и маркграфство Моравия, които попадат под Хабсбургски контрол.^[5] За разлика от населените с крепостни селяни и доминирани от унгарците словашки земи, Бохемия има ясно определени съсловия, които са готови да защитават своите свободи. Те влизат в дълготраен конфликт с хабсбургската монархия, която се стреми към централизация.^[6]

Тя започва под крал Фердинанд I (1526 – 1564), който се възползва от неспособността на бохемските съсловия да изберат свой монарх и установява наследствена власт на хабсбургите.^[7] Управлението му е белязано от дълбоки религиозни сблъсъци между хуситите и бохемските католици (чехи и немци). С началото на Реформацията голяма част от немското градско население възприема лютеранската и калвинистката доктрина, което усложнява този вътрешен конфликт и предизвиква разцепление сред хуситите, част от които се съюзяват с немците-протестанти.^[7] През 1546 протестантите в цяла Германия образуват съюз срещу свещения римски император Карл V, брат на Фердинанд. Чехите и протестантите в Бохемия симпатизират на съюза и през 1547 влизат във въоръжен конфликт с краля. Въстанието им обаче е смазано, цялата собственост на хуситите е конфискувана, а водачите на бунта биват затворени. Фердинанд започва усилено да налага католицизма чрез изпращането на йезуитски мисионери и отварянето на йезуитска школа в Прага.^[7]

В началото на 17 век противопоставянето между чехите и хабсбургите, както и между католици и реформираната църква, започва да се разгаря отново.^[8] През 1618 година двама католически имперски съветници са хвърлени от прозорец на Пражкия замък (Втора пражка дефенестрация), с което е дадено началото на нов бунт срещу хабсбургите, както и на опустошителната Тридесетгодишна война. Бохемските съсловия събират армия, разпореждат изгонването на йезуитите и обявяват бохемския престол за избираем. Съсловията са сразени от имперско-испанската войска в Белогорската битка на 8 ноември 1620.^[8] Разгромът в този сблъсък има дълбоки последици за Бохемия. Много чешки благородници са екзекутирани, почти всички останали напускат Бохемия, а имотите им са конфискувани. Голяма част от протестантите също емигрират, Карловият университет е слят с йезуитската школа, всички некатолически свещеници за изгонени, събранията на Бохемия и Моравия са разтурени, и всички чешки земи стават наследствена собственост на хабсбургската фамилия.^[9] По този начин Бохемското кралство е практически ликвидирано. С приключването на Тридесетгодишната война през 1648 е юридически потвърден статутът на Бохемия като част от хабсбургска монархия със седалище във Виена, и така автономната чешка аристокрация, реформирана църква и обособена култура биват почти изцяло загубени.^[9]

В периода на просветен абсолютизъм при Мария Терезия (1740 – 1780) се провежда германизация на образованието и са отнети последните привилегии на оцелялата аристокрация.^[10] Императрицата обаче провежда и редица реформи, които повишават социалната мобилност и икономическите дейности в Бохемия. Образованието започва да обръща повече внимание на науките, отколкото на религията, съкратени са феодалните структури и аристокрацията започва да инвестира печалбите от своите земи в производството на текстил, въглища и стъкло. Хабсбургският абсолютизъм непреднамерено създава условията за зараждане на чешко национално движение.^[10]

 Основна статия: Чешко национално възраждане

 Вижте също: Австро-Унгария

Под влиянието на Френската революция и императорските реформи в края на 18 век в Европа започва да се заражда национализма. Възникването на идеята за нация, обединение по езиков и културен признак, полага основите на борба за политическо обособяване сред подчинените народи. В Бохемия, където аристокрацията е германизирана или от германски етнос, възраждането е дело на интелигенция от селски произход.^[11]

През 1791 година във Фердинанд-Карловия университет е създаден отдел за чешки език и литература. Тъй като чешкият е оцелял единствено сред селското население, учените Йозеф Добровски и Йозеф Юнгман предприемат първите стъпки да го кодифицират и пригодят за образователна и книжовна употреба. Благодарение на техните усилия се възраждат чешката литература и четенето.^[11] С основаването на Националния музей през 1818 година, възраждането придобива институционален характер. През 1827 г. музеят започва да издава свое националистическо списание, а три години по-късно към него е присъединена книжовната организация Матице Чешка. Кръгът от интелектуалци и учени около музея започват да установяват контакти с другите славянски народи и полагат усилия да превърнат Прага в интелектуалната столица на всички славяни.^[11]

Сред най-видните възрожденски учени е Франтишек Палацки.^[11] Вдъхновен от националистическия дух на хуситската традиция, той написва 5-томна История на чешкия народ с акцент върху борбата на чехите за свобода. На базата на своите трудове той изработва и политическа платформа за културно възраждане и става негов идеологически водач.^[11] При управлението на Фердинанд I (1830 – 1848), Палацки се обявява за запазването на Австрийската империя, но с обособяването на автономия за славяните, които са мнозинство в империята.^[12] Когато Февруарската революция през 1848 дава началото на „Пролетта на народите“, чешкото възраждане се превръща в политическо движение. Паралелно на него се развива и словашко политическо движение, обосновано повече на протестантската религия. И двата народа обаче срещат отпора съответно на германците и унгарците, които сами по себе си са под влиянието на силен национализъм.^[12]

Пролетта на народите отслабва Австрийската империя и Хабсбургите. Император Франц Йосиф (1848 – 1916) прави опит да задържи всички националности под контрол, но през 1859 хабсбургската династия губи Италия, а през 1866 е победена от Прусия и изгонена от Германския съюз. През 1867 той сключва съюз с Унгария, създавайки двойната монархия Австро-Унгария. Системата не решава националния въпрос.^[13] Около началото на 20 век сред чехите и словаците започва да кристализира идеята за чехословашка държава, обединяваща исканията им за автономия.^[14] С избухването на Първата световна война през 1914, двата народа не проявяват ентусиазъм да се сражават срещу славянските народи на Русия и Сърбия. През 1916 депутатът в австрийския парламент Томаш Масарик, интелектуалецът Едвард Бенеш и словашкият офицер на френска служба Милан Щефаник създават Чехословашкия национален съвет.^[15] С помощта на доброволческите Чехословашки легиони и подкрепата на Антантата, съветът обявява независимост за Чехословакия в края на 1918 година.^[16]

 Основна статия: Чехословакия

 Вижте също: Мюнхенско споразумение, Протекторат Бохемия и Моравия и Пражка пролет

След обявяването на независимост на 28 октомври, Чехословашкият национален съвет свиква народно събрание на 14 ноември. Поради невъзможността да се насрочат избори и определят граници, народното събрание е учредено на базата на австрийските парламентарни избори от 1911 с добавени 54-ма словашки депутати.^[17] То избира и Томаш Масарик за президент, Карел Крамар за премиер и Едвард Бенеш за външен министър. На Парижката конференция през януари 1919 са одобрени всички териториални искания на Чехословакия – Бохемия, Моравия, Силезия, Словакия и Рутения, чрез която чехословашкото правителство създава граница с Румъния. Единствено искът за присъединяване на Лузатия е отхвърлен. През септември същата година Чехословакия гарантира и правата на малцинствените судетски немци и унгарци.^[17]

Новата държава има население от 13,5 милиона души и наследява почти 80% от промишлената база на Австро-Унгария, включително фабриките за порцелан и стъкло, над 40% от пивоварните, заводите Шкода за оръжия, локомотиви, автомобили и машини, и химическата промишленост.^[17] По това време Чехословакия е сред десетте най-индустриализирани страни в света. По-голямата част от фабриките обаче се намират в Судетската област под контрола на немски предприемачи и финансирани от немски банки, докато чехите притежават само 1/3 от промишлеността.^[17] Словакия е значително по-изостанала и 60% от населението в нея е заето в селското стопанство. Въпреки демократичната конституция, централизираната структура на страната се оказва неподходяща за управление на немските малцинства и словаците, които искат автономия в рамките на Чехословакия.^[17]

През 20-те и 30-те години в Словакия тихо набират скорост полувоенни групировки на Словашката народна партия (СНП), която симпатизира на фашистка Италия и нацистка Германия.^[18] Едвард Бенеш обаче поддържа прозападна ориентация и се опасява силно от германска агресия. Той спомага за създаването на т.нар. Малка Антанта с Югославия и Румъния през 1921, чиято цел е да възпира опитите за унгарска експанзия или хабсбургска реставрация.^[19] Бенеш се опитва да влезе в система от съюзи с Великобритания и Франция, но британците проявяват незаинтересованост. С идването на Адолф Хитлер на власт в Германия през 1933, в Европа се надига страх от немска експанзия. Бенеш успява да договори отбранителен съюз с Франция и СССР, но условието за съветска намеса е Франция първа да изпрати войски в помощ на Чехословакия.^[19]

През 1938 Хитлер анексира Австрия чрез аншлус и на 15 септември настоява Судетите да бъдат предадени на Германия. Бенеш отказва, но Великобритания и Франция не желаят война и поставят ултиматум на чехословашкото правителство, което е принудено да отстъпи.^[20] При подписването на Мюнхенското споразумение между Германия, Италия, Великобритания и Франция чехословашки представители не поканени. Споразумението дава и част от Словакия на Унгария, както и част от Закарпатска Украйна (Рутения) на Полша.^[20] Останалата без отбрана и промишленост Чехословакия капитулира пред немската инвазия на 15 март 1939 без да окаже съпротива, а Унгария окупира остатъците от Закарпатска Украйна след кратки сражения.^[21] Германия организира териториите в протекторат Бохемия и Моравия, а Словакия се отделя като колаборационистка страна под фашисткото управление на СНП. Окупаторите впрягат населението на протектората в труд в полза на германската военна машина. Между 36 000 и 55 000 души загиват от репресии или в концентрационни лагери, а 118-хилядното еврейско население е практически унищожено.^[22]

През април 1945 Червената армия освобождава Чехословакия и така страната е възстановена под съвместното управление на комунистическата партия (ЧКП) и завърналото се от изгнание правителство на Бенеш.^[23] Разочарованите от Запада чехословаци възприемат положително ЧКП и сближаването с СССР. Комунистите печелят изборите през май 1946 с 38% от гласовете, а членството в партията е нараснало от 27 000 на 1,1 милиона души само за една година. ЧКП поема ключови министерства, но Бенеш и Ян Масарик остават съответно президент и външен министър.^[23] През 1947 комунистите одобряват среща на правителството със западни представители за обсъждане на плана Маршал. Йосиф Сталин обаче се противопоставя на плана и привиква генералния секретар на ЧКП Клемент Готвалд в Москва. Впоследствие преговорите са отменени и започва постепенна радикализация на партийната политика. В крайна сметка всички некомунистически кадри са изхвърлени от министерствата, налага се икономически модел от съветски тип и ЧКП установява пълен контрол върху политиката на страната.^[23]

Тайната реч на новия съветски ръководител Никита Хрушчов довежда до демонстрации на чехословашки писатели и студенти с искания за свобода от политически репресии и свобода на словото. Вълненията са потушени и ЧКП налага неосталинистка линия, на практика игнорирайки политиката на Хрушчов за десталинизация.^[24] В началото на 1960-те икономиката започва да буксува, а Москва притиска ЧКП да следва новия политически курс. Със смяната на поколенията в партията се появяват умерени комунисти и реформатори, които подлагат на критика част от досегашните политики и изготвят програма за преориентиране на икономиката към интензивно развитие, децентрализация и отваряне към Запада.^[24] Движението е оглавявано от Александър Дубчек и е известно като Пражка пролет, като целта му е да изгради „социализъм с човешко лице“. Съветският съюз под ръководството на Леонид Брежнев обаче не допуска отслабването на съветското влияние и заедно със страните от Варшавския договор окупира Чехословакия през август 1968, слагайки край на движението.^[25] Последвалите политически репресии и връщане към стриктния планов икономически модел налагат обществен конформизъм и упадък на стандарта на живот през 1970-те и 1980-те години.^[26] Комунистическото управление приключва с т.нар. Нежна революция в края на 1989 година.^[27]

Нежната революция предизвиква ЧКП да отстъпи властта. В Чехословакия на власт идва демократично избрано правителство, в което президент е Вацлав Хавел, а федерален говорител е Александър Дубчек.^[27] Скоро след промените обаче в Словакия започва да се надига национализъм. На федерално ниво се появяват политически фигури като Вацлав Клаус и Владимир Мечар с различни виждания за бъдещото развитие на страната. Близо 2,5 милиона чехословаци се подписват в петиция за референдум дали страната да остане единна, но политическата класа пренебрегва това искане. Така на януари 1993 Чехословакия престава да съществува и от нея се образуват Словакия и Чехия.^[28]

През 1999 г. Чехия, заедно с Унгария и Полша, е приета в състава на НАТО. Така за първи път военната организация приема страни, които преди това са били нейни врагове. Това разширяване предизвиква недоволството на Русия, но руският президент Борис Елцин в крайна сметка отстъпва и се създава група за сътрудничество между алианса и Москва.^[29] На 1 май 2004 година Чехия е част от 10-те страни, присъединили се към Европейския съюз.^[30]

• Списък на владетелите на Чехия

п б р История на страните в Европа Австрия Азербайджан Албания Андора Армения Беларус Белгия Босна и Херцеговина България Ватикана Великобритания Германия Грузия Гърция Дания Естония Ирландия Исландия Испания Италия Казахстан Косово Латвия Литва Лихтенщайн Люксембург Малта Молдова Монако Нидерландия Норвегия Полша Португалия Румъния Русия Сан Марино Северна Македония Словакия Словения Сърбия Турция Украйна Унгария Финландия Франция Хърватия Черна гора Чехия Швейцария Швеция