Правителство на Вълко Червенков – Уикипедия

Правителство на Вълко Червенков
69-о правителство на България
Общи
Председател	Вълко Червенков
Сформиране	20 януари 1954
Разпускане	18 април 1956
Първоначален състав
Коалиция	БКП, БЗНС
Министри	25
~ мъже	24
~ жени	1
Представителство
Народно събрание	249 / 249
Хронология
Назначено от	II народно събрание
Коларов 1, 2 Югов 1, 2, 3

Правителството на Вълко Червенков е шестдесет и деветото правителство на Народна република България, назначено с Укази № 17 и № 18 от 20 януари 1954 г.^[1]. Управлява страната до 18 април 1956 г., след което е наследено от правителството на Антон Югов.^[2]

Последните две години от управлението на правителството с министър-председател Вълко Червенков (1954 – 1956) се характеризират с пълното идеологизиране на всички сфери на обществения живот и сливане на държавния и партийния апарат. Политбюро на ЦК на БКП се превръща в пълновластен господар в България, контролиращ както партийните структури, така и икономиката и органите на законодателната и изпълнителната власт. Местните органи на самоуправление играят незначителна роля в обществения живот.^[2]

Всеки опит за критика на политиката на БКП е жестоко наказван. Възстановени са закритите през 1953 г. трудови лагери („Белене“) и е възобновена практиката за изселване от градските центрове на „неблагонадеждните лица и техните семейства“.^[2]

В образованието и при подбора на кадри за държавното управление стриктно се спазва класово-партийният подход. Учениците и студентите задължително членуват в младежки комунистически организации – „Чавдарче“, „Септемврийче“ или Димитровски комунистически младежки съюз. В програмата на вузовете се включват редица идеологически дисциплини – научен комунизъм, история на КПСС и марксистка философия. Въведен е задължителен политически изпит както при кандидатстване за висше учебно заведение, така и при полагане на държавни изпити. Пълен контрол от страна на БКП се налага и върху дейността на армията и МВР.^[2]

Завършилите военно училище български младежи почти без изключение членуват в комунистическата партия. Под пълно нейно подчинение попадат Отечествения фронт, Българската православна църква, БЗНС и другите обществени и религиозни организации.^[2]

Външната политика на страната е напълно възобновена със СССР и нейните сателити в Източна и Централна Европа. С тях се осъществява 86,25% от външния стокообмен на България. На 14 май 1955 г. във Варшава е подписан Договор за дружба, сътрудничество и взаимопомощ между Народна социалистическа република Албания, Народна република България, Германска демократична република, Полска народна република, Социалистическа република Румъния, Съюз на съветските социалистически републики, Народна република Унгария и Чехословашка социалистическа република. Той предвижда оказване на военна помощ при нападение на някоя от страните в пакта, създаване на обединено командване и съвместно решаване на важни политически и икономически връзки. Варшавският договор е за срок от 20 години и дава „законова“ възможност на СССР да се противопостави на всеки опит на народите от т.нар. Източен блок да отстояват своята независимост (Унгария през 1956 г. и Чехословакия през 1968 г.).^[2]

Нарушаване на човешките права в България е сериозна пречка за участието ѝ в международни организации и програми. Едва на 14 декември 1955 г., и то след силен дипломатически натиск от страна на Съветския съюз и взаимни отстъпки на Великите сили, страната е приета за член на ООН. Половин година по-късно (17 май 1956 г.) тя става член и на ЮНЕСКО.^[2]

Кабинетът, оглавен от Вълко Червенков, е образуван от политически дейци на БКП и БЗНС, както и от 1 безпартиен функционер на Отечествения фронт – Кимон Георгиев.

Сформира се от следните 25 министри и един председател.^[2]

• Комитетът за наука, изкуство и култура се закрива като основните му правомощия са прехвърлени в новото Министерство на културата. Към същото министерство се присъединяват още Комитета за кинематография, Комитета за радиоинформация, Главна дирекция на издателствата, полиграфическата промишленост и търговията с печатни произведения и Главно управление на трудовите резерви.

• Създаден е Държавен комитет за строителство и архитектура, основната функция на който е да осъществява надзор над съществуващото паралелно Министерство на строежите.

• Българските политически водители 1879 – 1994. ИК „Хераклит А & Н“, 1994. ISBN 954-573-005-6.
• Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9.

п б р Правителства на България Княжество България (1878 – 1908) Бурмов Климент 1 Цанков 1 Каравелов 1 Ернрот Шесто Соболев Цанков 2 Цанков 3 Каравелов 2 Климент 2 Каравелов 3 Радославов 1 Стоилов 1 Стамболов Стоилов 2 Стоилов 3 Греков Иванчов 1 Иванчов 2 Петров 1 Каравелов 4 Данев 1 Данев 2 Данев 3 Петров 2 Петков Станчов Гудев Малинов 1 Царство България (1908 – 1946) Малинов 2 Гешов Данев 4 Радославов 2 Радославов 3 Малинов 3 Малинов 4 Теодоров 1 Теодоров 2 Стамболийски 1 Стамболийски 2 Цанков 1 Цанков 2 Ляпчев 1 Ляпчев 2 Ляпчев 3 Малинов 5 Мушанов 1 Мушанов 2 Мушанов 3 Георгиев 1 Златев Тошев Кьосеиванов 1 Кьосеиванов 2 Кьосеиванов 3 Кьосеиванов 4 Филов 1 Филов 2 Божилов Багрянов Муравиев Георгиев 2 Георгиев 3 НР България (1946 – 1990) Димитров 1 Димитров 2 Коларов 1 Коларов 2 Червенков Югов 1 Югов 2 Югов 3 Живков 1 Живков 2 Тодоров 1 Тодоров 2 Филипов Атанасов Луканов 1 Луканов 2 Република България (1990 – настоящем) Попов Димитров Беров Инджова Виденов Софиянски Костов Сакскобургготски Станишев Борисов 1 Райков Орешарски Близнашки Борисов 2 Герджиков Борисов 3 Янев 1 Янев 2 Петков Донев 1 Донев 2 Денков Главчев 1 Главчев 2