Lidové povídky jihomakedonské – Уикипедия

„Lidové povídky jihomakedonské“
корица на първото издание
Автор	Стефан Веркович (Пьотър Лавров, Иржи Поливка, Стоян Романски, Николай Дмитриев)
Първо издание	1932 г. Прага, Чехословакия
Оригинален език	български (на материалите) чешки, руски и български (на научния апарат)
Жанр	етнографски
Страници	V+595
Предходна	„Народне песме македонски бугара“, „Сборникъ Верковича. Ι. Народныя пѣсни македонскихъ болгаръ“

„Lidové povídky jihomakedonské“ (в превод от чешки език Южномакедонски народни приказки) е етнографски сборник с български народни приказки, предания и легенди, събрани от Стефан Веркович и издадени от Пьотър Лавров и Иржи Поливка в Прага в 1932 година.^[1] Сборникът е изключително ценен, тъй като съдържа едни от първите записи на български вълшебни приказки.^[2]

Още в предговора си на „Народне песме македонски бугара“ (1860) Веркович изяснява, че замисля да издаде втори том на сборника с трапезни и юнашки песни, а по-късно ще записва народни приказки и предания. Поради ангажираността си в диспута около „Веда Словена“, не успява да осъществи тези замисли приживе.^[2] В „Сборникъ македонскихъ пѣсенъ, сказокъ, обычаевъ С. И. Верковича“, издаден в 1908 г.,^[3] Пьотър Лавров дава пълен преглед на фолклорния архив на Веркович в Руската академия на науките в Санкт Петербург и обещава да ги издаде.^[4] В 1920 година Лавров публикува „Сборникъ Верковича. Ι. Народныя пѣсни македонскихъ болгаръ“, в който издава 200 трапезарски песни.^[5]

В късия си предговор на чешки език Иржи Поливка казва, че приказките, събрани от Веркович, започват да се печатат от Руската академия още в 1914 г., но поради избухналата Първа световна война и последвалата Болшевишка революция в Русия, отпечатването не успява да бъде завършено. Лавров и Поливка се договарят, изданието да бъде поето от Чешката академия и изданието да има научен апарат, за разлика от сборника с трапезарските песни.^[6]

В сборника се публикуват приказките, запазени в Санкт Петербург, и 34 приказки от софийския архив на Веркович, изпратени на Поливка от Иван Шишманов.^[6] Подготовката на сборника става бавно, тъй като коректурите се изпращат и в Ленинград на Лавров и в София на Стоян Романски.^[7] След смъртта на Лавров в 1929 година, сравняването на коректурите с оригиналния ръкопис в Ленинград е поето от Милий Долобко. Коректурите са получени от Поливка през декември 1929 г.^[8] и сборникът излиза в 1932 г., като Поливка го нарича съвместно дело на руската, чешката и българската наука.^[9]

Вторият предговор – на Лавров, е на руски език и е по-обширен. В него той разглежда единствено приказките от петроградския архив на Веркович на фона на издадения Верковичов сборник „Народне песме македонски бугара“ (1860).^[10][11]

Материалите са придружени с добър научен коментар, с резюме на чешки, с показалец на мотивите и обширно изследване върху езика им от Лавров.^[12]

Междувременно докато тече подготовката на сборника, Поливка публикува статия за две от приказките от софийския архив на Веркович, посветени на промяна на пола – жена се превръща в мъж, и сравнени с други балкански версии на този мотив.^[13] Тези две приказки са публикувани по-късно и от Романски,^[14] който после публикува и две нови приказки от софийския архив на Веркович, написани с гръцко писмо.^[15]

Относно произхода на петроградските материали Лавров заявява в увода, че Веркович не е оставил никакви данни за това кой, къде и кога ги е записал. Под приказка № 5 има следната забележка:

Така според Лавров песните и приказките очевидно са от „Солунски окръг и неговите села Висока и Баливиц в Лъгадинското поле, т.е. равнината срещу Василското езеро“.^[16]

След публикуването на част от кореспонденцията на Веркович, съхранявана в Българската академия на науките, Блаже Конески констатира, че записвач на приказките е сътрудникът на Веркович Христодул Божиков, учител в село Висока^[17] и смята, че Божиков е започнал събирането на материалите още в 1860 година. Един от информаторите на Божиков е посочен поименно – Маргарит, „наш добрий прикажник“.^[18]

Лавров публикува в сборника специална студия посветена на езика на материалите, наречена „Описание говора, лежащего в основе зборника Верковича“. Тя има четири глави: Ι опис на звуковете, ΙΙ опис на формите, III синтаксис и IV семантика.^[19] Според него най-важната езикова особеност на приказките са „следите от носовия изговор, който и днес се пази в юга на Македония, в присолунския край“^[20] и според него тези приказки са най-старият записан материал по въпроса с носовките и за да може да се ползва от славистите прави и списък на многобройните думи със следи от назално произношение. Лавров също така обръща внимание на факта, че записвачът е човек с гръцко образование и гръцкото влияние си личи в записаните текстове.^[21]

В сборника Лавров публикува и два речника с думи от гръцки (с. 354 – 358) и с думи от турски произход (359 – 383). Думите в тях са само такива, които ги няма в „Речника на българския език“ на Найден Геров и обясненията са на руски. Тъй като Лавров обаче изпуска доста думи, са добавени още два речника – на Ян Рипка с обяснения на чешки (с. 526 – 527) и на Стоян Романски с обяснения на български (с. 527 – 572).

И на последно място, по поръчка на Лавров, в сборника е публикуван труда на Николай Дмитриев „Материали Верковича как туркологический памятник“ (с. 343 – 354), в който са разгледани граматическите и лексическите османизми.^[22]

Езикът на текстовете показва множество непоследователности при предаването на отделните звуци и думи, не само в отделните приказки, но и в една и съща приказка, а често и в едно и също изречение.^[22] Според Кирил Пенушлиски „недоследното предавање на назализмот можеби резултира од процесот на неговото губење во живиот говор во тоа време“.^[23]

Освен петербургските материали в сборника са публикувани и 34 приказки от софийския архив на Веркович (с. 253 – 296) и са описани накратко от Поливка (с. 252 – 253). Става дума за две тетрадки изписани с гръцки букви. Едната е изписана от Димитър Михалев в 1867 г. в Горно Броди и съдържа четири приказки (№100 – 103 в сборника) и девет песни. В другата тетрадка няма данни за автора, но той е от същия край.^[23] Приказките и песните са преписани на кирилица от Стоян Романски, който издава и песните.^[24]

Втората част от софийските материали е подвързан сборник. Първият е изписал около една четвърт от него с песни, три приказки (№ 131 – 133 в сборника), пословици, описания на обичаи, гатанки, детски игри, без данни за записвача и мястото.^[23] Останалите 3/4 са с надпис „Приказни собрани от села Лехово, Тѫрли и Старчища“ и накрая му има бележка:

В тази втора част на ръкописа има 12 приказки (№117 – 130).

От останалите софийски материали, други три тетрадки със същия ръкопис, в сборника са публикувани две приказки (№ 107 и 108). Други шест приказки на същия записвач на шест листа са под № 109 – 114. И накрая са записани още три приказки, като две са публикувани в сборника (№ 115 и 116), а третата е оставена като недовършена.^[25]

Обстойният научен коментар на сборника е дело на Иржи Поливка (с. 385 – 525). Той обширно преразказва на чешки съдъранието на всички приказки и същевременно сочи техните варианти в световния фолклор.^[25] Много от приказките са варианти на същите приказки, най-често сред балканските народи, но показват нови мотиви. Над 25 приказки в сборника са уникални според Поливка. Други са адаптации на песни в проза. Отделни приказки в сборника са варианти – № 10 и 63, 43 и 91, 44, 92 и 111, 48 и 87, 57 и 102, 60 и 117, 74 и 118 и други.^[26]

Приказките са без заглавия с изключение на № 61, озаглавена „Душун даяп“, № 109 „Сиромаот човек и Дедо Господ“, предание № 107 „Предание за змеюве-те“ и предание 124 „За слънцогрева“.^[26]

Първите 99 приказки – на Христодул Божиков, са доминиращо вълшебни – повече от половината. Божиков не е записвал легенди и само една приказка за животни.^[26] Във втората част на сборника също преобладават вълшебните приказки.^[27] Христодул Божиков като свещеник и учител обработва приказките с цел да покаже как образованието помага на сиромасите в живота. Такава е например №55, която според Кирил Пенушлиски е лично негово дело.^[28] В някои от приказките е демонстрирано явно българско национално чувство, противопоставяйки българите на гърците, турците, евреите^[28] – например № 67, в която се разказва за двама гърци, които се опитват да измамят един българин, и която завършва:

Портал „Македония“