Димитър Петков – Уикипедия

Димитър Петков
	Димитър Петков
български политик
Роден	2 ноември 1858 г. Башкьой, Османска империя
Починал	26 февруари 1907 г. (48 г.) София, Княжество България
Политика
Партия	Народнолиберална партия
Отличия	орден „Свети Александър“
	Народен представител в:; IV ОНС V ОНС VI ОНС IV ВНС VII ОНС X ОНС XI ОНС XIII ОНС
	14-и министър-председател на България
	23 октомври 1906 – 26 февруари 1907
Семейство
Съпруга	Екатерина Ризова (1886 – 1895)
Деца	София Петкова; Петко Петков; Никола Петков
	Димитър Петков в Общомедия

Вижте пояснителната страница за други личности с името Димитър Петков.

Димитър Николов Петков е български политик, лидер на Народнолибералната партия. Оглавява 27-ото правителство на България (1906 – 1907). Баща е на земеделските политици Никола Петков и Петко Петков.

Биография

Паметник на лобното място на Димитър Петков на булевард „Цар Освободител“

Ранни години

Роден е на 21 октомври (2 ноември) 1858 година в село Башкьой, Тулчанско,^[1] но произхожда от род на изселници от село Войнягово, Карловско.^[2]

През 1875 г. заминава за Одеса, където попада в средите на българските емигранти. Година по-късно участва в Сръбско-турската война в четата на Филип Тотю и Панайот Хитов.^[2] По време на Руско-турската война (1877-1878) е доброволец в Първа дружина на българското опълчение, участва в боевете при Свищов, Стара Загора и Шипка.^[2] Тежко ранен, Петков губи лявата си ръка.^[3] За храбростта си е награден с Георгиевски кръст за храброст, връчен му лично от император Александър II.^[2]

В политиката

След войната Димитър Петков е чиновник в Министерството на вътрешните работи.^[2] През този период той активно се самообразова и става редовен посетител на сбирките в дома на водача на Либералната партия Петко Каравелов.^[4] През март 1881 година в консервативния вестник „Български глас“ излиза статия, според която Петков се изказвал одобрително за убийството на император Александър II, нещо, което се налага той многократно публично да отрича.^[4] Противопоставя се на Режима на пълномощията, за което е осъден и остава в затвора от 1882 до 1884 г.^[2] След освобождаването си става близък сътрудник на Стефан Стамболов и се присъединява към създадената от него през 1886 г. Народнолиберална партия.

При управлението на Стамболов

При управлението на Стефан Стамболов Димитър Петков е кмет на София от 1 септември 1888 до 7 октомври 1893 година, първият кмет след Освобождението, заемал поста за толкова дълъг период.^[2]

Като кмет на София Димитър Петков проявява забележителна енергия и размах. В реч пред Градския съвет от 1889 г. той очертава посоката за развитие на града и убеждава съветниците да гласуват за сключване на огромен за времето си десетмилионен заем от Лондонската банка, предназначен за градоустройство. С помощта на този заем през следващите години започва прокарването на улици и канализацията им. Константин Иречек описва това така: „прокарват се безпощадно нови улици и до стара София се изгражда нов... почти модерен град“.^[5] Развитието на градската инфраструктура се провежда без особена грижа за историческото наследство, като по изричното разпореждане на Петков са разрушени 6 средновековни църкви с техните стенописи.^[6]

През 1892 г. се провежда международен конкурс за проект на софийската канализация. Спечелен е от Момчил Момчилов с предложение за обща мрежа за отвеждане на битовите отпадни и дъждовните води. Изграждането на канализацията започва в края на века, а към 1910 г. вече са канализирани над 80% от улиците.^[5]

Редактор е на вестник „Свобода“. През 1892 издава сборник с документи свързани с политиката на Русия в България, „Окупационен фонд, основан за създаване на Руско-Дунавска област“.^[7] Той е председател на парламента (1892 – 1893) и член на правителството (1893 – 1894).^[3] От 3 до 17 май 1893 г. е председател на IV велико народно събрание.

Партиен лидер

Димитър Петков става свидетел на убийството на Стефан Стамболов през 1894 година, за което обвинява княз Фердинанд I.^[2] През следващите години издава сатиричния вестник „Свирка“, за което получава прозвището Свирчо.^[8]^[9] След смъртта на Димитър Греков през 1901 г. оглавява Народнолибералната партия и става вътрешен министър в правителството на Рачо Петров (1903 – 1906).^[2]

Доста по-късно, през 1910 година, парламентарна анкета установява, че докато е управлявал, в качеството си на вътрешен министър, Фонда за подпомагане на бежанците от Македония и Одринска Тракия, Димитър Петков е внасял парите от фонда в лична лихвена сметка в Българската народна банка. След смъртта му с тези пари продължава да се разпорежда настойникът на децата му. Подобни злоупотреби са обичайни за министрите през онзи период.^[10]

В края на 1906 Петков застава начело на правителството.^[3] През декември е обявена обща стачка в железниците, но правителството отхвърля правото на стачка и използва армията, за да не се прекъсне работата на железопътния транспорт.^[8]

Друго значително събитие през няколкото месеца на това правителство е Университетската криза. През януари 1907 г. студенти освиркват княз Фердинанд при откриването на Народния театър. Провеждат се дебати в парламента и се вземат строги мерки: правителството затваря висшето училище за 6 месеца и уволнява професорите. Гласуван е нов закон за университета, който ограничава академичната автономия. Всяка критика срещу държавния глава се забранява, а за вестниците и журналистите, които нарушават забраната, се предвижда конфискация, глоба и затвор.^[11]

Към 17 часа на 11 март (26 февруари стар стил) 1907 година Димитър Петков е прострелян с пистолет и умира близо до къщата на Сърмаджиев на булевард „Цар Освободител“ в София. При атентата е ранен и придружаващият го министър на търговията и земеделието Никола Генадиев. Нападението е извършено от Александър Петров, уволнен чиновник от Българската земеделска банка, с подбудителството на хора от редакцията на свързания с Народната партия вестник „Балканска трибуна“. През юни Петров е осъден на смърт и обесен.^[8]

Димитър Петков е погребан между гробовете на Стефан Стамболов, убит при подобни обстоятелства, и Димитър Греков.^[8]^[11]

Семейство

Димитър Петков се жени на 20 юли 1886 за битолчанката Екатерина Ризова (1869 – 1937), сестра на приятеля му Димитър Ризов. Двамата имат 4 деца: Радка, починала скоро след раждането си в 1887 година, София (1890 – 1952), Петко (1891 – 1924) и Никола (1893 – 1947). Бракът е неуспешен и те се развеждат на 10 декември 1895 г.

Награди

Орден „Свети Александър“ II степен

Памет

На Димитър Петков е наречена улица в София (Карта).

Бележки

↑ Алманах на българските национални движения след 1878, Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, с. 469.
↑ ^а ^б ^в ^г ^д ^е ^ж ^з ^и Ангелов, Борис. Кметовете на София. София, Екопрограма, 2015. с. 39-42.
↑ ^а ^б ^в Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9. с. 358 – 359.
↑ ^а ^б Якимова, Милена. София на простолюдието (С тарикатско-български речник). София, Изток-Запад, 2010. ISBN 978-954-321-682-6. с. 49 – 52.
↑ ^а ^б колектив. София 120 години столица. София, Столична община и НКИА ООД, 1999. ISBN 954-903-792-4. с. 91 – 106.
↑ софийски храмове Загубените софийски храмове
↑ Билярски, Цочо. Димитър Петков за руската враждебна срещу България политика
↑ ^а ^б ^в ^г Марков, Георги. Покушения, насилие и политика в България 1878 – 1947. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-239-4. с. 104 – 116.
↑ Черно море - седмичен вестник, ред. Петър Бобчевски, бр. 173=174, 20 август 1895 год., стр. 3
↑ Аврамов, Румен. Комуналният капитализъм: Т.III. София, Фондация Българска наука и култура / Център за либерални стратегии, 2007. ISBN 978-954-90758-9-2. с. 208.
↑ ^а ^б Благов, Крум. Убийството на Димитър Петков // 50-те най-големи атентата в българската история. Архивиран от оригинала на 2009-07-11. Посетен на 13 март 2010.