Демир Янев – Уикипедия

Демир Янев
български политик
Роден	9 февруари 1910 г. Първомай, Царство България
Починал	7 октомври 1992 г. (82 г.) София, Република България
Народен представител в: I НС   II НС   III НС   IV НС

Демир Янев е български учител, книжовник, обществен деец, политик, участник в комунистическото съпротивително движение по време на Втората световна война, партизанин от Втора родопска бригада „Васил Коларов“, член на БРП(к) и БКП, Министър на Народната Просвета и Култура (МНПК).

Демир Янев е роден на 9 февруари 1910 г. През 1929 г. завършва средното педагогическо училище в Казанлък. Работи като учител в родния гр. Първомай. Член на БКМС. Организира групи на БРП и РМС. От 1931 г. е член на БРП (к) и поради това е уволнен от работа. Заминава за София, където е редактор на в. „Ехо“. Пише статии във в. „Учителска борба“. През 1932 г. е избран в пленума на ЦК на учителската профопозиция, а от 1934 г. е член на Околийския комитет на БКП в гр. Първомай. През 1934 г. е осъден по ЗЗД на 7,5 г. строг тъмничен затвор и глоба 125 хиляди лв. Интерниран през 1938 и 1941 г.

През 1943 г. преминава в нелегалност. Бил е комунистически партизанин и политкомисар на дружина „Райчо Кирков“ от Втора родопска бригада „Васил Коларов“, а по-късно заместник-политкомисар на бригадата.

В периода 1944 – 1952 г. работи последователно като завеждащ отдел, секретар и първи секретар на Областния комитет на БКП в гр. Пловдив.

През 1944 г., будни пловдивчани, между които и общественикът Демир Янев, се обединяват в „Общограждански комитет за културното издигане на Пловдив“, с ясни и амбициозни цели: градът да има свое музикално училище, симфоничен оркестър и най-вече висше учебно заведение. С Указ № 180 от 4 август 1945 г. официално е оповестено създаването на първото пловдивско висше учебно заведение – Медицинска академия, гр. Пловдив.^[1]

Заместник-министър на народната просвета и член на ИК на Националния съвет на ОФ. От 4 февруари 1952 г. – до 15 януари 1958 г. е Министър на Народната Просвета и Култура.^[2] Създава системата на единните училища и прекратява хаоса в образователната система след Втората световна война.^[3]

Под негово ръководство (в качеството му на министър на народната просвета) на 10 октомври 1952 г. в СУ „Св. Климент Охридски“ е основана специалността Турска филология. Тя поставя началото на първата у нас дипломираща филологическа специалност, базирана на източен език, а впоследствие прераства в Център за източни езици и култури към СУ, който съществува и до днес.^[4] От 2000 г. катедрата по „Тюркология и алтаистика“ е обособена като самостоятелно звено в рамките на Факултета за класически и нови филологии (ФКНФ).^[5][6]

Между 1954 и 1962 г. е член на ЦК на БКП.

Участник в основополагащата среща на Националната комисия на Народна република България за ЮНЕСКО, проведена в Париж през 1956 г.^[7]

Народен представител в I, II, III и IV народно събрание.

От 1962 до 1966 г. е посланик на НР България в НР Полша.

През 1978 г. е издадена негова книга под името „Свои сред хората“. В нея той разказва за живота си и за делата около 9 септември 1944 г. През 1980 г. получава званието „Герой на социалистическия труд“ (указ № 643 от 9 май 1980).^[8] Награждаван е с 5 ордена „Георги Димитров“, орден „Народна свобода 1941-1944 г.“ – II ст., орден „9 септември 1944 г.“ – III ст., Орден на труда – златен, севернокорейски орден „Червено знаме“.^[9]

Умира в София на 7 октомври 1992 г.

Женен е за Мария Атанасова от град Първомай. Семейството има двама сина: Янчо Демирев (1939 – 2014) и Атанас Янев (1946 – 2001), дипломати от кариерата.

п б р Отношения между България и Полша Посолство на България във Варшава Георги Маджаров (1920 – 1921)  · Банаил Бъчваров (1921 – 1925)  · Никола Ванчев (1925)  · Владимир Робев (1925 – 1934)  · Иван Алтънов (1934 – 1935)  · Сава Киров (1935 – 1936)  · Петър Траянов (1936 – 1941)  · Павел Тагаров (1946 – 1949)  · Фердинанд Козловски (1949 – 1950)  · Христо Балиев (1950 – 1952)  · Кирил Драмалиев (1952 – 1954)  · Георги Петров (1954 – 1958)  · Христо Боев (1958 – 1961)  · Раденко Григоров (1961 – 1962)  · Демир Янев (1962 – 1966)  · Николай Чернев (1966 – 1971)  · Георги Богданов (1971 – 1974)  · Христо Шанов (1974 – 1977)  · Иван Недев (1977 – 1983)  · Георги Георгиев (1983 – 1986)  · Иван Пръмов (1986 – 1988)  · Иван Груев (1988 – 1991)  · Мирослав Иванов (1991 – 1992)  · Яни Милчаков (1992 – 1996)  · Александър Димитров (1996 – 1998)  · Александър Йорданов (1998 – 2002)  · Лъчезар Петков (2002 – 2006)  · Иван Найденов (2006 – 2013)  · Василий Такев (2013 – 2016)  · Емил Ялнъзов (от 2016 г.) Посолство на Полша в София Тадеуш Грабовски (1918 – 1925)  · Владислав Барановски (1925 – 1930)  · Адам Тарновски (1930 – 1941)  · Едмунд Залевски (1945 – 1948)  · Стефан Ханахович (1948)  · Александер Бархач (1948 – 1953)  · Мариан Шчепански (1953 – 1956)  · Леон Шигула (1956 – 1957)  · Александер Юшкевич (1957 – 1964)  · Ришард Ниешпорек (1964 – 1970)  · Йежи Шишко (1970 – 1973)  · Юзеф Мушински (1973 – 1978)  · Луцян Мотика (1978 – 1981)  · Владислав Напиерай (1981 – 1986)  · Виеслав Бек (1986 – 1990)  · Владислав Пожога (1990 – 1991)  · Тадеуш Василевски (1991 – 1997)  · Ромуалд Кунат (1997 – 1998)  · Ярослав Линденберг (1998 – 2003)  · Славомир Домброва (2003 – 2006)  · Ирена Татажинска (2006 – 2007)  · Анджей Папеж (2007 – 2010)  · Лешек Хенсел (2010 – 2014)  · Кшищоф Крайевски (2014 – 2019)  · Мачей Шимански (от 2019 г.)

Портал „Биографии“          Портал „Политика“          Портал „История на България“